За него не съществуваше колебание дали да остане или не. Съдебното споразумение след инцидента преди няколко години едва покри таксите за престоя в болницата; родителите му се нуждаеха от парите на „Абстерго“. Грижите за здравословното му състояние поглъщаха по седемдесет хиляди долара годишно. И без това обаче Шон би пожелал да остане.
— Добро утро, Грейс — каза той.
— Добро. — Тя тръгна право към кафето. — Виктория ще те пусне ли днес?
Шон загреба от бърканите яйца.
— Така каза.
— Къде си сега? Томи върна ли се в Лондон?
— Да. Разследването приключи и пак съм сред размирици.
— Томи Грейлинг май харесва метежите.
Грейс седна до него.
— Не бих се изразил така.
— Добре де. — Грейс отпи глътка кафе и го погледна над ръба на чашите. — Ти ги харесваш.
Шон се усмихна.
— Харесвам екшъна, вярно. Но истината е, че през деветнайсети век в Ню Йорк просто е имало много бунтове.
— Виждал ли си Наталия днес? — попита Дейвид, докато слагаше върху масата чиния с бекон и яйца.
— Още не — отговори Шон.
Няма значение. И досега му беше неловко и се чувстваше на тръни, щом тя влезе в стаята. Не биваше да бърбори. Всичко между Томи и Аделина трябваше да остане в симулацията. Тогава обаче бяха по-объркани кой кой е и какво значи цялата работа. Не беше сигурен дори дали харесва Наталия, или любовта на Томи към предшественицата й се рее из ума му.
— Защо те ограничава Виктория? — поинтересува се Грейс.
— Опасява се да не развия зависимост.
Шон побутна почти празната си чиния.
— Като наркоман? — попита Дейвид.
— Нещо такова — отговори Шон.
Той обаче не виждаше нещата така. Вярно, би прекарвал всяка минута в симулацията, но това не значеше, че е пристрастен. Възможно ли е човек да се пристрасти към въздуха?
— Знаеш, че ти няма нищо, нали? — вметна Грейс. — И нямам предвид симулациите.
Шон се взря в топлите й кафяви очи. Изглеждаше съвсем искрена, за разлика от мнозина, изричали подобни думи. Спазваха поведение, както се полага пред инвалид, и бяха добронамерени, но не се получаваше. Грейс, изглежда, наистина го разбираше.
Шон почука по ръкохватката на инвалидния стол.
— Това не е съвсем нормално.
— Друго исках да кажа — отвърна Грейс. — Ти си…
— Добро утро.
Наталия влезе в стаята.
— Добро утро — поздрави я Дейвид. — Липсваше ни снощи.
— Чувствах се зле.
Наталия взе геврек и кисело мляко.
Недовършеното изречение на Грейс увисна във въздуха за миг, после се стопи като парата от кафето й. Шон се зарадва, че смениха темата.
— Още ли те боли главата? — попита Грейс.
Наталия кимна.
— А вас?
— Главоболието ми минава за час-два — отговори Грейс.
— И моето — додаде Шон.
В началото му беше много неприятно, но вече не. Така или иначе си струваше да го изтърпи.
Наталия седна до масата срещу Шон и той усети как коремът му се свива. От живота в „Етера“ би променил само едно — привличането, което изпитваше към нея.
— Откри ли Райската реликва? — осведоми се Дейвид, дъвчейки резенче бекон.
Стаята утихна. Всички знаеха защо са тук. Всички знаеха какво се случи при симулацията с Монро, върнала ги в Ню Йорк по време на бунтовете срещу мобилизацията, преди от „Абстерго“ да ги открият и да им разкажат цялата история. Всички знаеха какво е заложено на карта, ако намерят и свържат трите остриета на Тризъбеца. Не говореха обаче нито често, нито открито за това. Имаха чувството, че говорят за извънземни или за магьосници.
— Още не — отговори спокойно Наталия.
— Как върви китайската симулация? — попита Грейс.
Наталия се втренчи в геврека в чинията.
— Тежко е. Има много смърт.
— Всеки би се натоварил — каза Шон в опит да помогне, но думите му прозвучаха някак пренебрежително.
Наталия кимна, без да вдига глава.
Прииска му се да избяга — бързо, преди положението да стане още по-конфузно.
— Томи ме чака — заяви той. — Ще тръгвам.
— До довечера — каза Грейс.
Дейвид му кимна и Шон изтъркаля количката назад, за да се отдалечи от масата, после я завъртя към вратата. Всеки път когато напускаше групата по този начин — сам, в количката — усещаше как другите се стараят да не го гледат. Хората му повтаряха, че всичко е в главата му, ала зад него винаги настъпваше мълчание, все едно се страхуват да проговорят, преди да си тръгне, все едно са длъжни да чакат, да покажат уважение или нещо подобно, докато той се бори. Мразеше това и с радост мина през вратата. В същия момент Дейвид се разприказва за симулацията в спомените на прадядо си, служил като пилот във Втората световна война.