Матю Кърби
Потомци
Пролог
Ню Йорк, 1863
Седнал до масата, информаторът прочисти гърло. Дългият му редингот бе разкопчан, мазната му коса се къдреше над слепоочията. В обвитата от вечерния сумрак къща той изпразни чинията си, преди да съобщи сведенията си. Шефът Туид го изчака търпеливо. Властта му в Ню Йорк произтичаше от това, което предлагаше на хората, апетитите, които умееше да изостря, алчността, с която боравеше умело в своя полза.
— Вярно е — рече най-сетне информаторът. — В града има асасин.
Туид изсърба още една стрида.
— Разбра ли му името?
— Още не — отговори информаторът. — Някой обаче обработва Реди Ковача да парира „Момчетата от Бауъри“.
Туид бе консолидирал властта си и сега бе най-влиятелният мъж в Ню Йорк. Контролираше политическата машина в Тамъни Хол, а чрез нея — улиците и избирателните бюлетини. Мрежата му от шпиони и приближените му политици във Вашингтон вече го бяха предупредили, че в града действа асасин. Носеха се слухове, че Братството възнамерява да използва Гражданската война, за да организира офанзива. Възможно бе дори да са разкрили плановете на тамплиерите.
— Без „Момчетата от Бауъри“ метежът ще се провали — отбеляза Туид.
— Няма проблем, шефе…
— Без тях бандите от Файв Пойнтс и Уотърфрант не са достатъчно силни.
— „Момчетата от Бауъри“ са вътре.
— Надявам се. Но все пак трябва да разберем кой е асасинът и какво цели Братството.
— Вече съм по дирите му.
Туид нито остана доволен, нито се успокои. Не беше правилно да се подценява асасин.
— Бъди дискретен — каза той. — Искаме да извадим Братството наяве, а не да го тласнем по-дълбоко в сенките.
Той плъзна хапка говеждо в кафявия сос в чинията си и я лапна.
— Разбира се, Шефе.
Информаторът се втренчи в останалата храна върху масата и облиза устни като куче.
Туид обаче знаеше, че истинската власт зависи от умението да караш подчинените си да искат още.
— Това е всичко. Не се връщай, докато не разбереш името.
Информаторът сведе глава.
— Да, Шефе.
Стана и излезе от стаята, където Туид продължи да се храни.
На улицата информаторът — все още незаситен — тръгна към място, откъдето да се качи на омнибус до центъра на града. Беше се стъмнило, но газовото осветление поддържаше живота в града. Той минаваше край театри, ресторанти и клубове, препълнени с клиенти, наслаждаващи се на отдиха от дневната жега.
След известно време, когато стигна гангстерския клуб на „Бауъри“ 42, той не усети очите, които го наблюдаваха от съседната сграда, нито невидимата сянка, кацнала върху перваза на третия етаж.
Очите бяха търпеливи и няколко часа по-късно, щом информаторът излезе от номер 42, подпийнал и плетейки леко крака, сянката се спусна и безшумно го последва.
Информаторът не бе проявил достатъчна дискретност. Две-три пресечки по-нататък, близо до глуха уличка, асасинът нападна. Проблясък на скрито острие, бърз, тих удар.
Откриха тялото едва на другата сутрин.
1.
Оуен искаше да разбере.
Вече знаеше, но искаше да подплати знанието с доказателства. Достатъчно убедителни да оневини баща си в очите на другите, включително на дядо си и баба си. Съдебната система се бе провалила, а на обществото не му пукаше. Баща му бе отишъл в затвора за убийство, което не беше извършил, и бе починал там от идиотски спукан апендикс, преди Оуен да успее да се сбогува с него. Ето защо сега от него зависеше да открие какво всъщност се е случило през нощта на банковия обир.
Мислеше, че Хавиер ще разбере. С него бяха приятели от трети клас, когато животът на Оуен отиде по дяволите. От известно време не бяха толкова близки, вярно — бяха се поотчуждили в прогимназията — но Оуен все още смяташе, че може да разчита на Хавиер.
— Е, ще дойдеш ли с мен? — попита го той.
Стояха пред гимназията — в страничния двор на училището, до празна стойка за велосипеди с олющена боя. Трима приятели на Хавиер — момчета, които Оуен не познаваше — ги наблюдаваха от няколко крачки и си говореха.
— Не знам — отвърна Хавиер.
— Не знаеш?
Хавиер не продума. Просто се взираше в него.
— Хайде де. Бива те с техниката. По-добър си от мен. От всички. — Оуен стрелна с поглед приятелите на Хавиер. — Дори никой друг да не го знае, ти и аз сме наясно.
Хавиер също погледна към приятелите си. Не се бе усмихнал, не се бе засмял, не бе променил каменното си изражение, откакто преди няколко минути Оуен го бе заговорил и му бе обяснил плана си. Хавиер, застанал сега пред него, сякаш не беше същото момче, което Оуен познаваше някога; с което се бе запознал, след като баща му отиде в затвора, а майка му се премести при родителите си. Нов квартал. Ново училище. Нови хулигани.