Оуен захапа кората на портокала, за да я забели, и усети горчивината й. После заби пръсти в нея и по тях се стече сок.
— Не ми цапай пода — скастри го дядо му.
Оуен смяташе, че точно работилниците са места, където може да накапеш пода със сок. Е, не и в работилницата на дядо му, където всички инструменти, резервни части и шишета с химически препарати бяха педантично подредени.
— Баба ти пита ли те за оценките?
— Да.
— Значи няма смисъл и аз да питам?
Оуен пусна обелката от портокала в кошчето за отпадъци.
— Току-що го направи.
Дядо му отлепи очи от косачката и го погледна.
— Вярно.
После се изправи, стиснал някаква част в ръка, и тръгна към работния плот до отсрещната стена. Зачовърка нещо с гръб към Оуен.
— Онзи ден видях стария ти приятел. Как се казваше? Хавиер?
— Така ли?
Оуен лапна резен портокал — беше сладък, не кисел, съвсем леко тръпчив.
— Отдавна не бях го виждал.
Оуен не каза нищо. Лапна втори резен портокал.
— Още ли сте приятели? — попита дядо му.
— Горе-долу. Не точно.
— Не ми харесаха момчетата, с които беше. Хулигани.
— Откъде знаеш? — повдигна вежди Оуен.
— Личеше си.
— Звучи расистки, дядо. Хавиер не е в банда.
— Надявам се. Изглеждаше ми добро хлапе.
Оуен дояде портокала и по брадичката му покапа сок. Дядо му стоеше с гръб към него, зает с косачката.
— Стой далеч от тези момчетии — предупреди го той.
— Хайде, дядо, стига!
— Искам просто да ме чуеш. Кварталът не е същият. Когато с баба ти дойдохме тук, мястото беше доста порядъчно. Отгледахме спокойно майка ти. Нещата се промениха обаче през последните й години в гимназията. — Не последва уточнение, че тогава майката на Оуен бе срещнала баща му, но Оуен го прочете между редовете. — Стар инат съм. Не бих сменил дома си. Но не бих предпочел да растеш в този квартал. Вече не.
— Не съм в банда.
— Знам, че не си.
— Защо тогава го обсъждаме?
Дядо му се обърна и плешивото му теме отрази светлината на флуоресцентната лампа.
— Искам просто да внимаваш. На петнайсет си. Знам повече за днешните деца, отколкото си мислиш. Лесно е да те насочат по лош път. Всеки младеж иска да е част от група. Въобразява си, че няма да се поддаде, но преди да се усети, е затънал до шия.
Времето в работилницата обикновено протичаше така — дядо му използваше случая да работи колкото върху машините, толкова и върху него. Оуен разбираше, че е добронамерен. Баба му също. Грешаха обаче за много неща.
— Просто… — Дядо му поклати глава и пак се обърна към плота. — Просто внимавай. Имаш ли домашни?
— Написах ги в училище.
— Чудесно. Продължавай напред тогава.
— Училището е пътека за бягане — отвърна Оуен. — Как се върви напред по нея?
Дядо му се подсмихна.
— Умник! Влизай вътре да учиш!
Оуен се разкикоти и излезе от работилницата. Прекоси отново тухлената алея и мина през задната врата. В къщата баба му бе изключила телевизора и шеташе в кухнята — режеше моркови на плота, където имаше голяма купа и много зеленчуци.
— Как е положението там? — попита го тя.
— Добре — кимна Оуен. — И ти ли мислиш, че съм се забъркал в банда?
— С право се притеснява — каза баба му. — Доста добри момчета от квартала попаднаха в лоша среда. Трудно се забравя какво се случи с баща ти.
— Да, с дядо доста се стараете — отбеляза Оуен. — Отивам в стаята си.
Баба му остави ножа.
— Просто не искаме да тръгнеш по същия път.
Оуен не отговори, защото отвореше ли уста, щеше да си навлече неприятности. Измъкна се от кухнята, прекоси дневната и коридора и влезе в стаята си. Изрита куп дрехи, за да затвори вратата. Заключи я и остана няколко секунди до нея, задъхан и втренчен в тавана.
Знаеше, че баща му не бе съвършен. В гимназията се забъркал в неприятности — кражба от магазин и хулиганство, но нищо сериозно. Нищо, което да му се лепне и да му обърка живота, когато навърши осемнайсет. Бе надживял този етап. Мъжът, когото Оуен познаваше, работеше усърдно, държеше се безупречно и дори без колежанска диплома бе успял да настани семейството си в предградие с дървета по улиците, велосипеди по моравите пред къщите и по две хубави коли на всяка алея. Дядото и бабата на Оуен обаче не виждаха това. Помнеха единствено разхайтения гимназист, а след като арестуваха баща му и съдебният процес започна, месеците се превърнаха в безкрайно натякване пред майка му: „Ето! Излязохме прави!“.