Тя тръсна подноса върху бюфета и една лъжица за сервиране издрънча на пода. Грейс я остави там, макар да усети, че симулацията отслабва.
— Илайза? — попита възрастният мъж, който беше баща й и Дейвид едновременно. Симулацията на Дейвид беше екстраполирана и в момента действията му отговаряха на спомените на Илайза, но той се справяше по-добре от нея със синхронизацията. — Има ли нещо?
— Не — поклати глава Грейс.
— Не ми изглежда така — каза той.
Грейс се насили да се наведе и да вдигне лъжицата и усети как симулацията се прояснява.
— Знам, че се тревожиш за мен — продължи бащата на Илайза. — Но аз се тревожа повече за теб. Искам да знам, че ще има кой да се грижи за теб, когато си отида…
— Недей да говориш така — рече Илайза.
— Казвам истината. — Той вдигна мазолестата си длан. — Безсмислено е да се крием от нея. Истината винаги ни открива. Баба ти не доживя свободата, но аз се погрижих децата ми да се родят свободни. Знам, че искаш повече от това. Аз също искам повече за теб. Един ден ще го имаш, сигурен съм. Но сега времената са смутни и трябва да се задоволиш с това, че имаш работа и добронамерен работодател.
И Илайза, и Грейс го погледнаха мълчаливо и след миг разбраха, че е прав. Какъвто и гняв да изпитваше, Грейс не можеше да промени историята, а решеше ли да се съпротивлява, щеше единствено да напусне симулацията. Бе дошла тук само заради довода на Монро, че откриването на Райския артефакт ще предотврати опасността, грозяща Дейвид и нея. И щеше да продължи да преследва тази цел.
— Да, татко — кимна Илайза.
Приближи се до него и му помогна да събере сребърните прибори.
— Ти си упорита и смела — окуражи я баща й. — Баба ти, чието име носиш, щеше да се гордее с теб.
— Надявам се — отвърна Илайза.
Грейс пусна съзнанието на Илайза да излезе от килера и й даде достъп до цялото жилище на своя ум. Илайза веднага се зае да разчиства пъргаво масата заедно с баща си, който напоследък беше по-бавен и сбърчваше чело, когато ставите го заболяваха и мислеше, че дъщеря му не го вижда. Тя обаче компенсираше слабостта му и засега господин Туид не намираше причина да лиши от работа баща й.
Занесоха всички съдове в кухнята, където помощникът на Маргарет щеше да се погрижи за тях, а после бащата на Илайза щеше да полира сребърните прибори. Маргарет бе сварила агнешки бут за гостите на господин Туид, но той бе предпочел да не го сервират; в резултат малобройният персонал си устрои с него необичайно вкусно пиршество. Нахраниха се заедно в кухнята, ала без да се бавят, защото гостите щяха да си тръгнат скоро. Маргарет дори извади ментово желе за гарнитура.
Точно когато приключиха, чуха да се отваря вратата на библиотеката и мъжки гласове отекнаха в главното преддверие. Илайза и баща й отидоха да проверят дали гостите се нуждаят от нещо. Един по един господата се изнизаха през входа, качиха се в каретите си и отпътуваха в топлата нощ. След като ги изпратиха, господин Туид извика бащата на Илайза в библиотеката и пак затвори вратата.
Илайза се разтревожи и с риск да си навлече неприятности, застана до металната решетка в стената на съседното преддверие, откъдето можеше да чуе разговора.
— Има ли начин да се предотврати? — попита баща й.
— Съмнявам се, че дори отмяна на мобилизацията ще ги спре. Вече не е време за разрешаване на проблема, а за стратегически действия.
— Колко зле ще бъде?
— Градът не е виждал подобно нещо. Дори страната, предполагам — отвърна господин Туид.
— По-зле от полицейските бунтове?
— Да, струва ми се. Но добрата воля ще надделее. Подкрепен от силата на Тамани Хол, ще издигна града от пепелищата и ще построя твърдина на мъдростта и могъществото. Трябва обаче да действаме бързо. Готов ли си да приемеш предизвикателството?
— Да, господин Туид.
— Искам да занесеш писмо. Необходим ми е пратеник, който да не предизвиква интерес или подозрения. Искам също да е доверен човек, а през годините ти ми доказа предаността си.
— Къде да го занеса, сър?
— В долната част на Четвърти квартал има кръчма. „Дупка в стената“. Чувал ли си я? — попита господин Туид.
— Да, сър. Носи й се доста лоша слава, сър.