Ейбрахам погледна към тъмното небе и позволи на съзнанието си да се потопи в онова място дълбоко в него, далеч надолу по реката, в мочурището, където гнилочът на вината, гнева и омразата задушаваше корените на дърветата, а мътната вода течеше с бързината на болката.
През най-лошата нощ в живота му друг роб уби първата му съпруга, а Ейбрахам уби него — мъж, обезумял и останал без уши още преди да пристигне в плантацията.
Отначало побягна от страх, от ужас как ще го накажат господарите, когато разберат. Не друго обаче, а чувството за вина му даваше сили да продължава напред. Дни наред вината беше единствената храна, удържаща тялото му живо, въпреки че би трябвало да умре.
Оттогава бяха минали дълги години, ала Ейбрахам не бе забравил къде да открива тази вина. И гнева. И омразата. Често отиваше там, когато пътуваше с подземната железница, прекосяваше Стейтън Айлънд и се обучаваше в Африканската методистка епископална зионистка църква. Едва след като втората му съпруга роди Илайза, той осъзна, че не е необходимо да остава там. Тогава реши да напусне тъмното място край ниския речен разлив и да издигне дома си високо, до чисти изворни води. Можеше да избира къде да живее душата му. Хората, които се сблъскваха с тегоби — чернокожи или бели, роби и свободни — живееха, сякаш нямат избор. Не може обаче да избегнеш блатото, като изтриеш картата.
В нощи като тази, когато му се струваше, че нищо не се е променило и нищо няма да се промени, независимо колко президенти дойдат с прокламациите си и какво гласят прокламациите им, Ейбрахам тъгуваше и за двете си жени и се понасяше надолу по течението, за да си спомни къде е бил, какъв избор е направил и как да го направи отново.
Някой извика.
Ейбрахам отвори очи и видя по улицата да минава тълпа. Още не се бе зазорило, а освирепели главорези вече се стичаха към центъра на града. Ейбрахам се разтревожи и се запита откъде господин Туид е толкова сигурен, че с Илайза са в безопасност в дома му. Тълпата има своя воля и не приема заповеди дори от Тамани Хол.
В града нямаше безопасно място. Ейбрахам го разбра и реши да изведе Илайза оттук още щом се развидели. Трябваше обаче да се подготвят и той да се промъкне вътре дори с риск да го вземат за обирджия.
Изправи се, размърда схванатите си крака и обиколи къщата. Мина край живия плет и моравата и приближи до вратата на мазето — най-добрата му възможност да влезе. Маргарет често забравяше да я заключи, след като доставчиците разтовареха поръчаната стока. За щастие днес също бе пропуснала да я залости.
Ейбрахам успя да влезе, без да прескача прозорци. Прекоси бързо кухнята и подвикна от главното антре:
— Илайза?
Никакъв отговор. Но тя не спеше толкова дълбоко.
Провери всички стаи на първия етаж, после на втория и накрая на тавана. Дъщеря му я нямаше тук.
Дейвид сподели паниката на Ейбрахам при мисълта, че Илайза е някъде по улиците. Ейбрахам нямаше представа защо е излязла от къщата, но се втурна в библиотеката и написа кратка бележка:
Моя скъпа Илайза,
Когато прочетеш това, искам да седнеш и да ме чакаш вкъщи, както те помолих. Ако не сме отново заедно до шест часа тази вечер, ще се срещнем до ферибота на Кристофър Стрийт. Градът не е безопасен и трябва да те изведа от него. Не дойда ли в уречения час, искам да се качиш на ферибота без мен. Ще те открия при първа възможност.
Твой любящ баща:
Ейбрахам остави бележката върху масата в главното преддверие, където Илайза със сигурност щеше да я види, ако се върне в къщата. Най-вероятно бе тръгнала след него, ориентирайки се по подочутите инструкции на господин Туид. Това значеше, че върви към Четвърти квартал, и тази мисъл раздвижи в бяг трошливите кости на Ейбрахам, щом краката му стъпиха на тротоара.
Дейвид също се безпокоеше. Разбираше, че „Анимус“ е просто симулация, но ако опасенията на Ейбрахам се сбъднеха и Илайза се озовеше сред метежната тълпа, Грейс щеше да преживее всичко.
След няколко пресечки Ейбрахам забави ход. Омнибусите и железницата на Шесто авеню все още не вървяха и се наложи да го прекоси пеша. По пътя се размина с няколко внушителни тълпи, насочили се в обратната посока — към центъра на града — и всеки път трепереше да не го нападнат.
Когато стигна Четиринайсета улица и свърна на изток, краката му стенеха, заплашвайки да го предадат напълно, и той седна да си почине под статуята на Вашингтон. Слънцето още не беше изгряло, заровило глава под одеялото на хоризонта. Усещаше се обаче, че скоро ще се пробуди.