— Къщата е на брат ми — отвърна той. — Не е моя.
— Брат ти не е ли гостоприемен?
— О, той е много добър към мен. Както и съпругата му, Кристин.
— Какво те притеснява тогава?
Той се размърда и фотьойлът проскърца леко.
— Едно е да си добре дошъл някъде, друго — да си у дома, предполагам.
— Тук не се чувстваш уютно?
Той пак огледа стаята.
— Да — кимна и се обърна отново към нея. — Но ти явно се чувстваш.
Аделина долови смътно обвинение в тона му, макар да не вярваше, че е възнамерявал забележката му да прозвучи така. Нямаше да му се извинява обаче, задето е такава, каквато е. В избора й да живее по този начин нямаше нищо срамно.
— Научила съм се да се чувствам като у дома си навсякъде, Томи Грейлинг — каза тя.
— Прекрасно умение, предполагам — отвърна Томи.
— За щастие на мен ми се удава с лекота. — На приема след представлението миналата вечер Аделина наистина се бе чувствала в свои води; това обаче не смекчаваше усещането й за самота. — Щом тази къща не ти допада, в каква би живял тогава? — попита тя.
— Мисля си, че някой ден ще напусна града — призна той. — По пътя към фронта минавахме през красиви места. Ферми, поля. Неведнъж си казвах, че някой ден искам да живея така.
— Във… ферма?
Той кимна.
— Изглеждаш разочарована.
Аделина не искаше думите й да прозвучат така; не изпитваше разочарование, а по-скоро някакъв страх.
— Не, не… Ти просто си замесен от по-добро тесто. Мечтата ти е благородна и чиста.
— Но изисква повече пари, отколкото някога ще имам и дори ще видя накуп.
— Брат ти не би ли ти помогнал?
Съдейки по дневната, където се намираха, братът на Томи очевидно разполагаше с достатъчно средства.
— Вероятно не би ми отказал. — Томи поклати глава. — Но не искам да го моля.
— Защо?
— Знам откъде идват парите му. Това е още една причина да не се чувствам удобно в къщата му.
Колкото по-надълбоко копаеше в душата му, толкова по-чиста ставаше златната жила — почтеността му не бе измамен блясък, а извираше от сърцето. Самото му присъствие тук до нея, внушителното му тяло, опъващо шевовете на полицейската униформа, сякаш я предизвикваше. Прииска й се да разбере дали наистина е толкова добър, колкото изглежда, и за миг се изкуши да го попита къде е спалнята му. Нямаше намерение да го води там обаче, а подобна шега щеше да го постави в още по-неудобно положение. Аделина всъщност не искаше да подлага на съмнение почтеността му; искаше само доказателство, че нищо не може да я разколебае.
Тя се изправи.
— Да ти попея ли?
— Ами… ммм…
Тя не му остави време да намери подходящите думи. Прекоси стаята и седна до пианото. Не беше особено добър музикант, но притежаваше сносни умения. Избра песента, която бе изпълнила пред президента Линкълн и съпругата му. Знаеше, че войниците на фронта я харесват много, а и текстът сякаш хармонираше на всичко, което бяха обсъждали с Томи.
Мисълта, че ще пее в тази съкровена атмосфера, ужаси Наталия не по-малко, отколкото когато бе застанала на сцената пред многохилядната публика. Постара се обаче да се успокои и да остави Аделина да покаже таланта си.
Пръстите й се поколебаха за момент в сумрака, но гласът й не се препъна в нито една нота.
Аделина изсвири последните ноти и вдигна глава. Томи седеше, свел глава, и лицето му не се виждаше. Не помръдна дълго и тя се почуди дали не го е приспала. После обаче той я погледна и избърса с палец сълза от окото си.
— Заслужаваш всяко пени — каза.
— Глупости. Плащат ми прекалено много. — Тя се изправи. — Но ако повториш думите ми пред някого, ще отрека да съм ги изричала.