Докато говореше, Монро се взираше понякога настрани или над рамото на Оуен — не за да отбягва погледа му, а по-скоро защото умът му се зарейваше другаде.
— А каква е разликата? — попита Хавиер.
Монро сбърчи чело.
— Другите модели имат достъп до спомените на всеки, чиято ДНК е складирана в информационната система на „Абстерго“…
— Четох обаче, че „Абстерго“ манипулира симулациите — прекъсна го Хавиер.
— Как ги манипулира? — обади се Оуен.
— Като шоу на живо — отвърна Хавиер. — Орязват гадостите и не получаваш цялата история.
— Точно така — кимна Монро. — Новите модели „Анимус“ са предназначени за забавление и обслужват интереса на „Абстерго“. Хората виждат и преживяват историята, както „Абстерго“ иска да им я покаже. Истината е на заден план. Този модел — Монро облегна ръка върху подложката за глава на ергономичния стол — има достъп само до личните спомени. Неизопачени. Това е единственият начин да се разкрие истината.
— Откъде имаш технологията? — попита Хавиер.
— Работех за „Абстерго“. Преди доста време. Други въпроси?
Оуен погледна през рамо към Хавиер, който кимна и каза:
— Да, още един. Защо го правиш?
— А ти? — контрира Монро. — Поканих Оуен, не теб.
— Тук съм, защото Оуен ми е приятел и му го дължа.
Оуен не се смяташе за сантиментален, но — с ръка на сърцето — думите на Хавиер му харесаха.
— Добре — кимна Монро. — Всъщност и аз го правя, защото съм нечий длъжник.
По натъртения му тон Оуен разбра, че няма да се впусне в подробности. Хавиер обаче не продължи да разпитва и Монро се обърна към Оуен.
— Е, каква истина търсиш? В училището нямахме време за уточнения. В чия памет искаш да погледнеш?
Оуен си пое дълбоко дъх.
— На баща ми.
— О, ясно. Бащите са важни — съгласи се Монро. — Нещо конкретно?
— Искам да разбера какво му се е случило през една нощ. Осемнайсети декември. Преди пет години.
— А! — Монро поклати глава. — В такъв случай не мога да ти помогна.
Оуен пристъпи към него.
— Как така? Но аз дойдох само за това! Каза, че…
— Попита ме дали мога да вляза в спомените на баща ти. Отговорих, че мога. Това е вярно. Ти не спомена обаче, че те интересуват преживелиците му отпреди пет години.
— Но…
— Просто не е възможно — продължи. Монро. — Твоята ДНК съдържа спомените на баща ти до момента, когато си заченат, не по-нататък. Нямаш достъп до генетичните му спомени от времето, когато си бил… на колко? Десетгодишен?
— Прав е — намеси се Хавиер. — И аз се зачудих, но си помислих, че сигурно има някаква нова технология.
Предметите в автобуса сякаш притиснаха Оуен в обръч — причерня му от отчаяние и гняв.
— Какво да правя тогава? Как да вляза в спомените му от онази нощ?
— Трябва ти друга разновидност на „Анимус“ — отговори Монро. — И проба от неговата ДНК след онази нощ. Само така случилото се ще е кодирано в генетичната му памет.
Мускулите на Оуен се напрегнаха дотолкова, че се разтрепериха.
— Но през онази нощ го арестуваха! Отведоха го и повече не се върна вкъщи. Нямам ДНК.
Монро въздъхна.
— Е, съжалявам, човече…
На Оуен му се прииска да халоса с юмрук монитора пред него. Беше дошъл тук, защото това бе единственият начин. Единственият начин да докаже, че баща му е невинен. Единственият начин да поправи грешката. Оказа се обаче, че не е никакъв начин. Бе уловен в клопка — да слуша как баба му и дядо му хулят баща му, да вижда как майка му зачерква без борба спомените си за него.
— Можеш ли да го направиш, ако намери ДНК на баща си? — попита Хавиер.
— Разбира се — отвърна Монро. — С друг „Анимус“ и ДНК материал, взет след онази нощ.
Оуен усети как Хавиер слага длан върху рамото му.
— Може би майка ти е запазила нещо с неговото ДНК. Стара риза, примерно?
— Нямаме нищо — поклати глава Оуен. — Трябваха ни пари. Мама продаде всичко, за да се опита да задържи къщата. Но я изгубихме.
В автобуса настъпи мълчание. Чуваше се само тихото жужене на компютърните вентилатори, прищракването и шушненето на харддисковете. Оуен не искаше да си тръгва, защото така щеше да признае поражението си. Стоеше объркан сред безполезните машинарии.
— Слушай — наруши тишината Монро. — Правя това от известно време. В различни градове. В различни училища. Някои деца идват при мен заради тръпката. Други, като теб, търсят отговори. Само че рядко откриват отговора, който очакват, и почти никога не разрешават проблема. Мисля, че е най-добре да се запиташ защо този въпрос е толкова важен за теб.