— Ще мина през лечебницата — каза Томи. — Ще ме зашият и ще се върна на фронта. — Той погледна към Аделина. — Отиди при леля си. Остани там, докато приключат бунтовете.
— Но аз искам да те видя отново — настоя тя. — Кога…
— Ще те видя отново — каза той. — Следващия път, когато пееш в Ню Йорк, обещавам да бъда сред публиката и да ти ръкопляскам.
— Нямах това предвид — поклати глава Аделина.
— Знам — каза той. — Но няма друга възможност. Макар да съм най-обикновен полицай, който мечтае да има ферма, това го знам със сигурност.
Аделина сведе глава.
— Не говори така.
— Как? — попита Томи.
— Не говори така за себе си. Ти си… — Тя не довърши. Поклати глава, вперила поглед в земята, сякаш е ядосана, ала когато вдигна очи, по бузите й се стичаха сълзи. — Мисля, че те обичам, Томи Грейлинг.
— Мисля, че и аз те обичам, Аделина — усмихна се той. — Но фериботът ще отплава всеки момент. Време е да тръгваш. Искам да се уверя, че си в безопасност.
— В безопасност съм — успокои го тя. — Винаги съм в безопасност с теб.
Прегърна го и след миг той също я прегърна и тя почти се скри в обятията му. После се отдръпна, избърса очи и тръгна по кея към ферибота, без да се обръща.
Томи я изпрати с поглед и помоли Илайза:
— Погрижи се да стигне невредима при леля си.
— Разбира се — отговори Илайза.
— А ти какво ще правиш? — попита той.
— Имам задача — отвърна тя и докосна камата, прибрана в джоба на панталоните, които още носеше; щом ще ходи на война, редно бе да се вписва в ролята. — После ще се върна в Ню Йорк. Имам недовършена работа с Кормак и господин Туид.
Томи кимна с известно недоумение и Илайза се сбогува с него. Качи се на ферибота, пълен с чернокожи мъже, жени и деца. Бяха сгушени нагъсто, някои ранени и всички до един жертви на омразата и насилието, прогонени от домовете си, с болка в очите и неизречен въпрос „защо“ на устните. Отговорът бе, че градът и страната не са свободни. Все още.
Парният двигател на ферибота запуфтя и ги подкара по река Хъдсън към Ню Джърси. Когато се отдалечиха от града, той заприлича на червено сияние под планина от въглени.
— Изглежда ще вали — каза млада майка, чиято дъщеря спеше в скута й. — Това ще е Божия милост.
— Моли се за милост тогава — каза Илайза, но прошепна на себе си: — Аз ще се боря за свобода.
20.
Симулацията на Оуен почерня. Чернотата обаче изглеждаше по-различна, когато бе изпаднал в безсъзнание. Сегашната значеше, че симулацията е приключила, и внезапно той се озова в сивотата на Коридора на паметта, при това в своето тяло.
Добре ли си, Оуен? — попита Монро.
— Умрях ли? — учуди се Оуен. — Почувствах…
Бе усетил как ножът се забива в корема му и как сърцето му изпомпва кръвта, а тялото му се вледенява и вцепенява, като вкочаняването започва от краката и плъзва нагоре.
Не, Оуен. Беше близо, но Илайза те спаси. Болеше ли?
— Не много всъщност.
Не помнеше болката, а страха. Страхът на Вариус.
Мозъкът не е пригоден да съхранява спомени за физическа болка. По-скоро я забравя, иначе няма да сме в състояние да продължаваме напред.
— Радвам се за Дейвид тогава. — Тълпата наистина го бе смазала с ненавист, все още непонятна за Оуен. — Добре ли е той?
Не бих казал. Не помни физическото страдание, но помни емоционалната болка. Тя се запечатва в мозъка ни.
— Може ли да поговоря с него?
Оуен беше прегледал Дейвид — всъщност предшественика на Дейвид — и му призляваше при мисълта какво е преживяло горкото хлапе.
Скоро — каза Монро. — Трябва да постоиш още малко в Коридора на паметта.
— Защо?
Представи си го като гмуркане в дълбоко море. Излезеш ли твърде бързо, рискуваш да се „газираш“. В този случай мозъкът е застрашен. Мехурчета от съзнанието на предшественика ти могат да причинят всякакви неприятности. В момента трябва да се съсредоточиш да оставиш спомените зад гърба си. Да изгониш предшественика от главата си.
Трудна задача. Оуен бе живял в съзнанието и спомените на Вариус цели два дни. Имаше чувството, че го познава както себе си. Все едно са един и същ човек. Разбираше обаче, че не са, и знаеше, че всъщност не са били два дни.
— Колко е часът? — попита Оуен.
Наближава четири и половина сутринта. Бяхте в „Анимус“ няколко часа.