— Няколко часа? — Оуен поклати глава; струваше му се невъзможно.
Щеше да приключи още по-бързо, ако беше сам. Налагаше се да забавям нещата, за да ви задържам заедно в симулацията. Така… Чакай! Хавиер идва.
Оуен се огледа, изпълнен с неочакван гняв и омраза при споменаването на името на Хавиер. Странно. Всъщност не се ядосваше на Хавиер, а на Кормак. По някакъв начин обаче Хавиер беше Кормак.
Преди да успее да разреши главоблъсканицата, Хавиер се появи до него и Оуен едва не замахна да го удари. Овладя се и двамата се погледнаха втренчено.
— Иде ми да те убия — каза Хавиер.
— Без малко да го направиш — отвърна Оуен.
— Знам — каза Хавиер. — Каква бъркотия!
Кротко, момчета — намеси се Монро. — Излязохте от симулацията. Сега сте Оуен и Хавиер, а не предшествениците си.
— Говориш, все едно е ключ за лампа — промърмори Хавиер. — Включваш и изключваш.
Знам, че на думи звучи по-лесно — съгласи се Монро. — Просто се съсредоточете върху своя живот. Мислете за своите приятели, за своето семейство, за своя дом, за своя квартал. Съсредоточете се върху своите спомени, върху всичко важно за вас. Помнете, че лежите в склад и на главите ви е закопчан визьор. На някои им текат лигите.
— Колко мило! — отбеляза Хавиер.
Хей! Просто се опитвам да ви върна в реалността.
Лека-полека Оуен долови, че съзнанието на Вариус оказва все по-слаб натиск върху неговото. Сякаш има повече пространство — да диша и да се протяга — в собствения си ум. Представи си работилницата на дядо си и безупречната градина на баба си. Помисли си как майка му се връща от работа в униформената си поло блуза; помисли си за своята стая и за баща си.
Единствената причина да влезе в „Анимус“ бе да открие с помощта на Монро какво се е случило в действителност в нощта, когато бяха ограбили банката. Симулацията обаче бе променила донякъде перспективата. Докато Вариус се боеше, че не е достоен наследник на баща си, бабата, дядото и майката на Оуен се страхуваха да не тръгне по стъпките на баща си.
Оуен не знаеше какво значи това. Знаеше обаче, че цени баща си не по-малко от Вариус, и преживяването в „Анимус“ бе задълбочило чувствата му.
— Не знам какво да мисля — каза му Хавиер. — Тя едва не ми преряза гърлото.
— Какво? Коя? — попита Оуен.
— Грейс — отговори Хавиер. — Не, не Грейс. Илайза. Райската находка е у нея.
Оуен се усмихна доволно при представата колко би се зарадвал Вариус.
— Смешно ли ти е? — тросна се Хавиер.
— Не. Сетих се за друго — каза Оуен.
— За какво?
— Няма значение… Предшественикът ми…
— Какво?
— Хайде, човече! — възкликна Оуен. — Та ти хвърли нож по мен! Защо се впрягаш толкова?
Хавиер се намръщи, но не продума.
Време е да излизате — обади се Монро. — Готови ли сте?
— Да — отговори Оуен.
— Аз също — додаде Хавиер.
Коридорът на паметта изчезна, заменен от черния щит на визьора. Оуен свали каската и примижа, заслепен от светлините в скривалището на Монро. Поизправи се като в унес след дълга дрямка и погледна към Хавиер, който ставаше от стола. Шон, Наталия и Грейс явно все още бяха в „Анимус“. Монро седеше до компютърния терминал между тях и наблюдаваше множество екрани, които му показваха образи и информация от симулациите. Хавиер пристъпи към него да погледне мониторите.
— Какво правят? — попита той.
— Вървят към ферибота — отговори Монро.
— Къде е Дейвид? — попита Оуен.
Монро вдигна глава и кимна към другия осветен кът в отсрещния край на помещението.
— Ето го там — посочи.
Оуен се обърна и видя Дейвид, отпуснат върху канапето със сведена глава. Оуен отиде да седне до него. Дейвид се взираше право напред — към гърдите си, където лежаха очилата му. Лицето му не изразяваше никакви чувства. Очите му обаче бяха зачервени, сякаш е плакал.
— Беше жестоко — каза Оуен.
Дейвид не отговори.
— Съжалявам, братле. Иска ми се това да не беше се случвало.
Дейвид пак не продума. Сякаш не забелязваше, че Оуен е там. След няколко минути неловко мълчание Оуен реши да стане и да се върне при другите. В същия момент Дейвид си сложи очилата и проговори:
— Но се случи. Точно това се случи.