— Знам. Съжалявам. Болеше ли?
— Разбира се. — Дейвид зарови рамене във възглавниците в опит да се поизправи. — Ти как мислиш?
— Съжалявам, братле. — Оуен разпери ръце. — Просто попитах.
Дейвид погледна към компютърния терминал.
— Но това не беше най-лошата част.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато ме биеха и ме ритаха, усещах ударите, разбира се. Но мислех за дъщеря си. Звучи шантаво. Дъщеря ми… Не знаех къде е и дали е в безопасност, но знаех, че ще умра и няма да успея да й помогна… Това беше най-лошото.
— Уф. — Оуен повдигна вежди. — Е, сега поне не е нужно да се безпокоиш за нея. Стана асасин, искам да кажа…
— Да, Монро ми каза. Това може и да те успокоява, но на Ейбрахам нямаше да му хареса.
— Така ли? Защо?
— Не би искал духът й да живее там.
— Моля?
Дейвид тръсна глава.
— Няма значение. Сложно е.
Оуен се облегна назад, погледна хлапето, седнало до него, и разбра, че нещо не е както преди. Дейвид не беше просто объркан. „Анимус“ го бе променил. Преди симулацията той изглеждаше малък, даже наивен, но за няколко часа сякаш бе пораснал с години.
— Момчета! — махна им Хавиер. — Шон и Наталия излизат!
— А сестра ми? — попита Дейвид.
— Още не — отговори Монро.
Оуен скочи и отиде при другите, но Дейвид остана на канапето. Докато Оуен стигне до компютърния терминал, Наталия вече бе свалила каската си и разтриваше очи. Шон я гледаше и Оуен веднага забеляза, че я харесва. Не знаеше обаче дали симулацията има нещо общо с това. Двамата бяха довели заедно Дейвид в къщата на Великия майстор.
— Как сте? — попита Хавиер.
— Аз съм добре — отговори Наталия. — Мисля…
— Аз също — каза Шон.
После огледа хълбока си и понечи да се изправи. Краката му обаче се огънаха и той падна тежко, блъскайки се в машинариите и жиците около него. Оуен се наведе да му помогне.
— Добре ли си? — попита го.
— Да — отговори тихо Шон с почервеняло лице. — Нищо ми няма.
— Искаш ли помощ? — попита Оуен.
— Не — поклати глава Шон и се пресегна към инвалидната си количка; хвана подложката за крака с върховете на пръстите си, придърпа я по-близо и се намести върху седалката. — Забравих — добави със смутена усмивка.
— Лесно е, предполагам — отбеляза Хавиер. — След „Анимус“.
— Особено като се има предвид как изглеждаше предшественикът ти — додаде Монро.
— Да — кимна Шон, но раменете му се попревиха. — Имаш право.
— Кога ще излезе Грейс? — попита Оуен.
Искаше да поговори с нея. Познаваха се от няколко часа, но имаше чувството, че са се сближили през времето, което бяха прекарали заедно в симулацията.
— Сега Грейс е сама. Пресечните точки за този спомен свършиха и затова вие сте вече тук. Райската находка попадна у предшественичката й и Грейс ще я проследи до края. — Монро завъртя стола си и се обърна към тях. — Докато чакаме, искам да поговорим.
Всички се събраха около него — някои седнаха на столовете, други се подпряха върху тях.
— Дейвид, ще дойдеш ли? — подвикна Монро и когато момчето приближи, отметна кичур коса зад ухото си и скръсти ръце. — Искам да разберете нещо, и то така, както разбирате гравитацията.
— Какво? — попита Хавиер.
— Вие сте си вие — отговори Монро. — Това е истината, която не бива да забравяте, истината, от която не можете да избягате.
— И без това няма как да сме някой друг — вметна Шон.
— „Анимус“ има странични ефекти. Нарича се пренасяне — обясни Монро.
— Пренасяне ли? Това пък какво значи?
— Някои аспекти от „Анимус“ се пренасят в реалния свят. Във вас. Е, те вече са във вас, в генетичния ви код. „Анимус“ по-скоро превключва вашата ДНК от генотип на фенотип.
— Моля? — повдигна вежди Дейвид.
Хавиер му отговори:
— Генотипът е целият код, който носиш. Дори неща, които не се виждат, рецесивните гени. Фенотипът е това, което виждаме. Той е причината Шон да има сини очи, а Наталия да е ниска.
— Точно така — кимна Монро. — Всички имаме „изключени“ гени. „Анимус“ може да ги „включи“.
— Например? — поинтересува се Оуен.
— Ами… — Монро скръсти ръце зад главата си. — Ако предшествениците ти са били асасини и са развили орлово зрение, възможно е в момента ти също да го притежаваш.
— Какво е орлово зрение? — попита Дейвид.
— Нещо като изострено осезание — обясни Оуен и погледна към Грейс, която лежеше до тях все още с каската върху главата. — Тя го притежава.