— Има и други последствия от пренасянето — продължи Монро. — Засягат мисленето и поведението. Възможно е да развиете неподозирани способности, ако предшественикът ви ги е имал. Или да се обърквате понякога кое е реално и кое — не. Кое е ваш спомен и кое — на предшественика ви. Да виждате като на живо картини от преживяното в „Анимус“.
— И ни го казваш сега? — попита Хавиер, изопвайки рамене.
— Щеше ли да си промениш решението? — отвърна Монро.
Оуен не би постъпил другояче. Той обходи с очи другите и му се стори, че никой не би предпочел да върне лентата назад и да се откаже.
— Та както казах… — Монро ги погледна един по един, — вие сте си вие. Не сте като предшествениците си и за вас няма значение какви са били те: Ако са били асасини, какво от това? Ако са били тамплиери, на кого му пука? Вие сами избирате пътя си и вземате решения. Не сте пленници на гените си. Ясно?
Всички кимнаха, някои по-неентусиазирано от други. Оуен не беше съвсем съгласен с думите на Монро. В „Анимус“ за Вариус беше важно да следва примера на баща си. Това му вдъхваше гордост и увереност. Нима не си заслужава да наследиш подобни чувства?
Монро погледна отново към компютърния терминал и се съсредоточи върху екраните.
— Мисля, че споменът приключва — рече най-сетне и надяна слушалки с микрофон. — Ще заредя Коридора на паметта. Защо не седнете на канапетата? Ще ми трябват няколко минути.
Послушаха го и тръгнаха към срещуположния ъгъл на помещението. Оуен и Хавиер седнаха в двата края на едно и също канапе. Наталия се настани на фотьойл, а Шон застана с количката си до нея. Дейвид седна сам на другото канапе. Няколко минути никой не продума. После Наталия въздъхна.
— Трябва да се връщам вкъщи — каза тя. — Родителите ми ще изумеят.
— И моите — кимна Шон. — След инцидента се тревожат за мен още повече.
— Кога се случи? — попита Хавиер.
Оуен си задаваше същия въпрос.
— Преди две години — отговори Шон. — Пиян шофьор.
Оуен се обърна към Дейвид.
— А твоите родители?
— Татко ще се притесни. Но първо ще ме попита дали Грейс е била с мен. И ще обвини нея. Мама ще го подкрепи.
— А ако Грейс не е била с теб? — полюбопитства Оуен.
Дейвид сви рамене.
— Аз никога не се забърквам в неприятности.
— Е, майка ми ще се побърка от страх — вметна Хавиер. — А татко ще се разочарова от мен.
— Кое предпочиташ? — попита Шон.
На Оуен му се прииска да има баща, когото да разочарова.
Хавиер поклати глава.
— Не знам. Нито едното, нито другото.
— Мама, баба и дядо ще си помислят, че просто съм избягал — каза Оуен. — От известно време май го очакват.
— Хей! — подвикна им Монро. — Грейс излезе!
Станаха — Дейвид най-бързо от всички — и тръгнаха към компютърния терминал. Монро помагаше на Грейс да си свали каската, когато Дейвид стигна до нея и я прегърна. Очите му сякаш се напълниха със сълзи и Оуен зърна по-малкото момче, което бе видял преди преживелиците в „Анимус“. Грейс затвори очи и също го прегърна крепко.
— Добре съм — прошепна му тя. — Добре съм.
Дейвид не се отдели от нея още миг, после кимна и отстъпи назад, бършейки бузите си с опакото на дланта.
— Какво видя? — попита я Монро.
— Видях Гражданската война — отговори тя с разширени очи и примигна, сякаш да прогони отражения на неща, мержелеещи се отвъд стаята. — Дори участвах в битки.
— А знаеш ли какво се случи с Райската находка? — попита Монро.
Грейс кимна и преглътна.
— Занесох я чак във Виксбърг на Мисисипи. Открих генерал Грант и му я дадох. Той позна реликвата — беше я виждал в Ацтекския клуб. Вече бях разбрала как да я използвам. Помогна ми веднъж-дваж да се измъкна от затруднения всъщност. Показах му как действа и го убедих, че е повече от сувенир от Мексико.
— А после какво се случи? — попита Дейвид.
Грейс сви рамене.
— Не знам. Споменът приключи, щом предадох реликвата.
— След това Линкълн назначава Грант за главнокомандващ на цялата Съюзническа армия и Грант спечелва войната — обясни Монро. — После го избират за президент за два мандата. Мисля, че най-вероятно Райската находка е била у него през цялото време. Почти сигурно е, че не се е разделил с нея чак до смъртта си.