— Какво ви води насам? — попита, когато двамата се прегърнаха.
Държейки ги под око, аз пристъпих към писалището и го огледах — търсех нещо, не знаех точно какво, което да използвам като улика срещу него.
— Британците оттеглят хората си от Филаделфия — отговори Конър. — Войниците им тръгват към Ню Йорк.
Вашингтон кимна сериозно. Британците бяха превзели града, но бунтовниците все още контролираха някои райони. Ню Йорк оставаше жизненоважен за войната и ако британците го завземеха окончателно, щяха да спечелят значителна преднина.
— Много добре — каза Вашингтон, чийто набег през Делауеър да си възвърне земите в Ню Джърси вече бе изиграл повратна роля във войната. — Ще придвижа войски към Монмът. Ако ги победим, ще наклоним везните в наша полза.
Докато разговаряха, аз се опитвах да прочета документа, току-що подписан от него. Пресегнах се леко да го преместя, за да виждам по-ясно. В следващия момент нададох победоносен възглас, вдигнах го и им го показах.
— Какво е това?
Вашингтон се извърна рязко и разбра какво държа.
— Лична кореспонденция — отсече гневно и се опита да вземе листа, но аз го отдръпнах и минах зад писалището.
— Сигурен съм — рекох. — Искаш ли да чуеш какво пише, Конър?
Объркване и двоумене се изписаха по лицето му. Устните му помръднаха, но не каза нищо. Местеше поглед ту към мен, ту към Вашингтон.
— Явно твоят скъп приятел — продължих аз — току-що е подписал заповед за нападение над селото ти. „Нападение“ всъщност е меко казано. Обясни му, генерале.
Вашингтон отвърна ядосано:
— Получихме информация, че местните сътрудничат на британците. Наредих на хората си да сложат край на съюза им.
— Изгаряйки селата им, превръщайки земите им в пустош? Избивайки ги до крак, както гласи тази заповед?
Сега ми се удаваше възможност да разкрия истината пред Конър.
— И не е за пръв път. — Погледнах към Вашингтон. — Кажи му какво направи преди четиринайсет години.
Възцари се напрегнато мълчание. Вслушах се в дрънченето на казаните в кухнята, в ритмичния тропот на каруците, в звучния глас на капитана, строяващ войниците си, в хрущенето на маршируващи ботуши. Вътре Вашингтон се обърна с почервеняло лице към Конър. Навярно бе събрал две и две и бе разбрал какво точно е направил преди четиринайсет години. Отвори и затвори уста, сякаш думите му убягват.
— Бяха други времена — изрече припряно най-сетне.
Чарлс винаги описваше Вашингтон като нерешителен глупак и сега за пръв път виждах с очите си какво е имал предвид.
— Седемгодишната война — каза Вашингтон, като че ли този факт обяснява всичко.
Погледнах към Конър, който бе застинал с отнесено изражение, сякаш ставащото в стаята изобщо не го засяга. Протегнах му ръка.
— Виждаш ли, сине, в какво се превръща този велик мъж, когато го поставиш натясно? Търси извинения. Прехвърля вината. Готов е на всичко, само и само да не поеме отговорността.
Кръвта се бе оттекла от лицето на Вашингтон. Той впи гузно очи в пода.
Погледнах умолително Конър, който задиша тежко и избухна гневно:
— Стига! Въпросите кой какво е направил и защо го е направил трябва да почакат! Хората ми са на първо място.
Отново му протегнах ръка.
— Не! — отдръпна се той. — С теб вече нямаме нищо общо.
— Сине…
Но той ми се нахвърли:
— Мислиш ме за безгръбначно мекотело? Мислиш, че ще се разколебая, като чуя да ме наричаш „сине“? Откога знаеш това? Или го откри сега? Дори и кръвта на мама да са изцапани ръцете на другиго, Чарлс Лий също е чудовище и изпълнява твоите заповеди. — Обърна се към Вашингтон, който отстъпи назад, уплашен от гнева му. — Предупреждавам ви и двамата — изръмжа Конър, — тръгнете ли след мен, дръзнете ли да се изпречите на пътя ми, ще ви убия!
И излезе от стаята.
16 септември 1781, три години по-късно
I
При битката за Монмът през 78-а Чарлс получил заповед от Вашингтон да атакува отстъпващите британци, но се оттеглил.
Не знам какво го е подтикнало да постъпи така. Навярно численото превъзходство на противника, както обясни по-късно. Или се е надявал да опетни репутацията на Вашингтон, за да заеме най-после поста му? По ред причини, включително и понеже вече няма никакво значение, не съм го питал.