Знам със сигурност обаче, че Вашингтон му заповядал да нападне, а той направил точно обратното и положението бързо се влошило. Разказаха ми, че Конър се вкопчил в последвалата отчаяна битка, помогнал на бунтовниците да се спасят от погром, а Чарлс, отстъпвайки, се натъкнал на Вашингтон, счепкали се и моят побратим използвал доста пиперлив език.
Представям си го живо. Спомням си младия мъж, който ме посрещна преди години на бостънското пристанище. Помня с какво благоговение ме гледаше и колко презрително се отнасяше към всички останали. Откакто стана генерал-майор в Континенталната армия, негодуванието му срещу Вашингтон се задълбочаваше и като възпалена рана се влошаваше, вместо да заздравява. Хулеше Вашингтон при всяка възможност, очерняше го и като личност, и като лидер; поде и епистоларна кампания, надявайки се да убеди членовете на Конгреса в правотата си. Упорството му отчасти се дължеше на преданост към Ордена, но го подклаждаше и личното недоволство, че са го пренебрегнали. Чарлс бе дезертирал от британската армия и бе станал американски гражданин, но британското му чувство за превъзходство подхранваше честолюбието му и той смяташе, че командният пост му принадлежи по право. Нямах право да го виня, че се поддава на лични чувства. Кой от рицарите, събрали се за пръв път в гостилницата „Зеления дракон“, можеше да се похвали, че не робува на егото си? Аз не бих могъл. Ненавиждах Вашингтон за това, което направил в селото на Зио. Като водач на революцията обаче, макар понякога да проявяваше безпощадно тесногръдие, се въздържаше от жестокости. Бе допринесъл достатъчно за победата и сега, във финалните стадии на войната, когато от независимостта ни делеше само Декларацията, всички щяха да го провъзгласят за герой.
От три години не бях виждал Конър. От деня, когато ме остави сам с Вашингтон. С генерала останахме сами. И макар остарял и по-бавен и измъчван от постоянни болки от раната в хълбока, най-после ми се удаваше възможност да отмъстя за смъртта на Зио. Да го лиша завинаги от командния пост. Но аз го пощадих, защото започнах да се питам дали не греша. Навярно вече е назрял моментът да призная, че наистина съм сгрешил. Човешко е да виждаш промените у себе си, но да смяташ, че другите остават същите. Вероятно така възприемах Вашингтон. А той се бе променил. Дали Конър не беше прозрял истинската му същност от самото начало?
Чарлс, междувременно, бе арестуван за неподчинение и изправен пред военен съд. Разжалваха го и той се укри във Форт Джордж, където живее и досега.
II
— Момчето идва насам — каза Чарлс.
Седях зад писалището си в стаята ми в Западната кула във Форт Джордж, пред прозореца с изглед към океана. С телескопа видях кораби на хоризонта. Насам ли плаваха? Беше ли Конър на палубата? Или негови побратими?
Махнах на Чарлс да седне. Дрехите висяха на раменете му. Лицето му беше изпито, а посребрената му коса бе разчорлена. Изглеждаше уплашен и ако Конър наистина идваше, честно казано, имаше право да се чувства така.
— Той ми е син, Чарлс — напомних му.
Чарлс кимна и отклони поглед със свити устни.
— Отдавна се питах — рече. — Прилича на майка си. Майка му е онази мохиканка, с която избяга навремето, нали?
— Избягах, а?
Той сви рамене.
— Не подхващай пак темата как съм загърбил Ордена, Чарлс. И ти не остана по-назад.
Настана дълго мълчание. Когато накрая ме погледна отново, очите му изглеждаха оживени.
— Навремето ме обвини, че аз съм създал асасин — рече кисело. — Не ти ли звучи иронично — не, лицемерно — при условие че той е твой потомък?
— Навярно — отвърнах. — Вече не съм сигурен в нищо.
Той се подсмихна безрадостно.
— От години ти е все едно, Хайтам. Не помня откога не съм зървал в очите ти друго, освен изтощение.
— Не е изтощение, Чарлс, а съмнение.
— Добре де, съмнение — сопна се той. — Мислиш ли, че е редно тамплиерският Велик майстор да се съмнява?
— Навярно е нередно — съгласих се. — Или пък съм научил, че само децата и глупците не се съмняват.
Погледнах през прозореца. Преди малко корабите бяха като топлийки на хоризонта; сега се виждаха по-ясно дори с невъоръжено око.