— Удава ни се възможност — казах му. — Заедно да разсечем порочния кръг. Да сложим край на тази древна война. Усещам го.
Зърнах нещо в очите му. Някаква искрица от отдавна забравено желание, от неосъществена мечта?
— Знам, че можем — настоях.
Стиснал окървавената превръзка със зъби, той поклати глава. Наистина ли беше изгубил всякаква надежда? Толкова ли бе закоравяло сърцето му?
Превърза раната.
— Не. Иска ти се да знаеш. Искаш да е вярно. — Думите му прозвучаха тъжно. — Частица у мен също го искаше навремето. Но тази мечта е невъзможна.
— В жилите ни тече една и съща кръв. Моля те…
За миг си помислих, че навярно съм досегнал някаква струна у него.
— Не, сине. Ние сме врагове. И единият трябва да умре.
Отвън отново проехтя поредният топовен залп. Факлите потрепериха в поставките си, светлини и сенки затанцуваха по стените, от които се сипна прах.
Така да бъде!
Вкопчихме се отново в битка. Дълга, усилна битка. Той ме връхлиташе със сабя, с юмруци, а понякога дори с глава. Стилът му беше различен от моя, по-грубоват, но също толкова ефективен и както скоро разбрах, болезнен.
Отскочихме назад, и двамата задъхани. Той изтри устна с опакото на дланта си и приклекна, присвивайки пръстите на ранената си ръка.
— Държиш се, сякаш имаш право да бъдеш съдник — каза. — Да клеймиш мен и убежденията ми. Но всичко, което ти показах, което казах и направих, доказва колко грешиш. Ние не причинихме страдания на хората ти. Не подкрепихме Короната. Работихме, за да се възцари единомислие и мир в тази страна. Ако управляваме ние, ще отстояваме равенството. Обещават ли същото патриотите?
— Те предлагат свобода — отвърнах, наблюдавайки го съсредоточено, защото си спомних на какво ме учеше Ахилес — че всяка дума, всеки жест е битка.
— Свобода? — изсумтя презрително той. — Колко пъти да ти повтарям, че свободата е опасна! Онези, за чийто възход помогна, сине, никога няма да постигнат съгласие. Всеки схваща свободата по различен начин. Разбирателството, към което толкова отчаяно се стремиш, не съществува.
Поклатих глава.
— Не. Заедно те ще сътворят нещо ново, по-добро от наследеното.
— Тези хора са обединени сега от обща кауза — продължи той, размахвайки ранената си ръка да посочи… какво?… нас, предполагам. Революцията. — Но свърши ли битката, те ще се обърнат един срещу друг. Ще се сборичкат за власт. Очаква ни нова война. Ще видиш.
При тези думи той се стрелна напред и замахна със сабята — не към тялото ми, а към ръката, с която държах острието. Отдръпнах се, но той беше бърз. Завъртя се и ме удари с дръжката на сабята по челото. Очите ми се замъглиха и аз се олюлях назад, защитавайки се яростно, за да не му позволя да се възползва от предимството. Единствено късметът ми помогна да улуча ранената му ръка. Той изкрещя от болка. Възцари се временно примирие, докато си поемем дъх.
Проехтя нов залп. От стените отново заваля прах, а подът потрепери под краката ми. Кръв се стичаше от раната над окото ми. Избърсах я с длан.
— Водачите на патриотите не са алчни за власт — уверих го. — Тук няма да има монарх. Ще властва народът, както трябва да бъде.
Той поклати бавно и тъжно глава — снизходителен жест, който, вместо да ме смири, оказа противоположен ефект.
— Хората никога не властват — отрони изтощено. — Само си въобразяват, че управляват. А сега чуй една тайна — те не искат да управляват. Отговорността е прекалено тежка. Затова са готови да изпълняват чужди заповеди. Искат да ги направляват. Копнеят да ги управляват. Нищо чудно, разбира се, след като човечеството е създадено да служи.
Разменихме си още няколко удара. И двамата бяхме окървавени. Втренчих се в него. По-стара своя версия ли виждах? Вече съм прочел дневника му и обръщайки поглед назад, знам как ме е виждал той — като мъжа, какъвто е трябвало да стане. Щеше ли да е по-различно, ако тогава знаех това, което знам сега?
Не знам. Все още не съм си отговорил на този въпрос.
— И щом по природа сме склонни да се подчиняваме, на кого другиго да се подчиним, ако не на тамплиерите? — поклатих глава. — Лошо предложение!
— Но истинно — възкликна Хайтам. — Принципите и практиката са съвсем различни създания. Аз виждам света такъв, какъвто е, а не какъвто бих искал да бъде.