— Защо не и двете? — попитах аз.
Той се приведе напред.
— Защото едното е чиста загуба на време.
Погледнах го.
— Може би. Не смятам обаче, че най-добрият начин да печелиш сърцата и умовете на хората е като ги бесиш.
— Ще повторя. Не става дума за хора, а за измет.
— Умря ли той?
— Приятелят ти? Остроухия?
— Насмешките ти са ми безразлични, Едуард. Подигравките значат за мен толкова, колкото и уважението ти. Нищо. Мислиш, че ме търпиш само заради Реджиналд. Е, чувствата ни са взаимни. А сега ми кажи дали Остроухия е мъртъв?
— Умря на бесилото, Кенуей. Заслужи присъдата си.
Затворих очи за секунда, вслушан само в обърканите си чувства — зловещо врящо гърне от скръб, гняв, безпомощност, недоверие и подозрение. Усещах болезнено и крака на Брадок върху леглото ми и си представях как го изтривам завинаги от живота си с един замах на сабята.
Това обаче беше неговият начин. Не моят.
— Бил е там значи? Онази нощ? — рече Брадок. Стори ми се, че пак долавям насмешка в гласа му. — Съучастникът на убийците на баща ти е бил през цялото време сред нас, а ние сме тънели в неведение. Горчива ирония, нали, Хайтам?
— Да. Ирония или съвпадение.
— Внимавай, момче. Реджиналд не е тук, за да ходатайства за теб.
— Как се казваше?
— Като стотици мъже в армията ми — Том Смит. От провинцията. Не знаем друго. Укривал се е от съда или е убил сина на господаря си, обезчестил е дъщеря му или се е забавлявал със съпругата му. Кой знае? Не задаваме въпроси. Ако ме попиташ дали съм изненадан, че един от мъжете, които издирвахме, е бил във войската ми, ще ти отговоря отрицателно.
— Имал ли е приятели? Които да разпитам?
Брадок свали бавно крака си от леглото ми.
— Понеже си мой събрат, ще ти предоставя възможност да проведеш разследването си. Надявам се в замяна да ни окажеш помощ.
— Каква помощ?
— Французите обсаждат крепостта Берген. Вътре има наши съюзници — холандци, австрийци, хановерци и есенци. И британци, разбира се. Французите вече са превзели външните окопи и копаят успореден ров. Скоро ще започнат да бомбардират крепостта. Искат да я превземат преди дъждовете. Мислят, че тя ще им отвори пътя към Холандия, а съюзниците смятат, че трябва да я задържим на всяка цена. Необходими са ни хора. Разбираш защо наказвам дезертьорите. Имаш ли сили за битка, Кенуей, или желанието за мъст те е обсебило докрай?
Трета част
1753, три години по-късно
7 юни 1753 година
I
— Имам задача за теб — каза Реджиналд.
Кимнах. Не се изненадах. Отдавна не бяхме се виждали и предусещах, че молбата му да се срещнем не е само повод да си побъбрим. Седяхме в „Уайтс“ и отпивахме от халбите с джинджифилова бира, които любезната и — бях забелязал, естествено — едрогърда сервитьорка охотно допълваше.
На масата вляво няколко джентълмени — обвеяните с позорна слава „уайтски комарджии“ — играеха шумно на зарове, но иначе заведението беше празно.
Не бях виждал Реджиналд от онзи ден в Шварцвалд преди шест години — много вода бе изтекла оттогава. Присъединявайки се към армията на Брадок в Холандия, аз се сражавах с гвардейците при обсадата на Берген и останах във войската, докато Договорът от Екс ла Шапел не сложи край на войната на другата година. След това участвах в няколко миротворчески кампании и с Реджиналд си разменяхме само писма. Неговите пристигаха или от Лондон, или от имението в Ландес. Понеже знаех, че вероятно четат кореспонденцията ми, преди да я изпратят, аз пишех завоалирано, очаквайки с нетърпение момента да споделя страховете си на четири очи с Реджиналд.
Щом се върнах в Лондон обаче и заживях отново в къщата на Куин Ане Скуеър, разбрах, че той е „възпрепятстван“. Поне така ми казваха. Обясняваха ми, че се е уединил с книгите си — и с Джон Харисън, друг рицар от Ордена, споделящ манията му по древни храмове, хранилища и призраци от миналото.
— Помниш ли, че празнувахме тук осмия ми рожден ден? — попитах го, обзет от странно желание да отложа момента, когато ще науча кого трябва да убия. — Помниш ли какво се случи отвън? И как изигра ролята на пламенния ухажор, готов да въздаде правосъдие на място, на улицата?
Той кимна.
— Хората се променят, Хайтам.