— Ти си се променил наистина. Сега си отдаден изцяло на проучванията на Първата цивилизация.
— Близо съм, Хайтам. — Сякаш темата смъкна паравана от предпазливост, зад който се криеше.
— Успя ли да дешифрираш дневника на Ведомир?
Той се намръщи.
— Не, ударих на камък. Но не защото не полагам усилия, уверявам те. По-правилният отговор всъщност е „не още“, защото залових жена, специалист по разгадаване на кодове. Жена, представяш ли си? Италианка, сътрудничка на асасините. Държим я във френското имение дълбоко в гората, но твърди, че й е нужна помощта на сина й, за да дешифрира дневника. Синът е в неизвестност от няколко години. Аз лично се съмнявам в думите й и смятам, че е способна да разгадае кода и сама. Мисля, че ни използва да намерим сина й. Но се съгласи да ни съдейства, ако го открием, и ние най-сетне успяхме.
— Къде е?
— В Корсика, закъдето ти ще заминеш да го доведеш.
Значи бях сгрешил. Нямаше да убивам, а да дундуркам синчета.
— Какво? — взря се той в лицето ми. — Мислиш, че те подценявам? Нищо подобно, Хайтам. Това е най-важната задача, която някога съм ти възлагал.
— Не, Реджиналд — въздъхнах. — Така ти се струва.
— О? Какво намекваш?
— Че вероятно увлечението ти по Предците те заслепява и загърбваш задълженията си. Дали не си изпуснал нечии юзди?
— Чии юзди? — попита объркано той.
— На Едуард Брадок.
Той очевидно се изненада.
— Разбирам… Искаш да ми кажеш нещо за него? Нещо, което досега не си споделял?
Посочих да ни долеят халбите с бира и сервитьорката кимна усмихнато. Напълни чашите и се отдалечи с разлюлени бедра.
— Какво знаеш за действията на Брадок през последните години? — попитах.
— Рядко ми пише, още по-рядко се виждаме — отвърна Реджиналд. — През последните шест години сме разговаряли само веднъж, доколкото си спомням, а писмата му са съвсем лаконични. Не одобрява интереса ми към Предците и за разлика от теб, не крие негодуванието си. Явно мненията ни се разминават коренно по въпроса как да разпространяваме тамплиерското послание. Тоест знам много малко за него. Всъщност ще науча повече, ако някой, придружавал го в кампаниите му, благоволи да ми разкаже. — Той се усмихна саркастично. — Къде ли да открия такъв човек?
— Аз няма да ти свърша работа — подсмихнах се. — Знаеш добре, че колкото до Брадок, не съм безпристрастен наблюдател. От самото начало не го харесвах, а сега го харесвам още по-малко. Щом липсват обективни свидетели обаче, ще се задоволиш с моето заключение — той се е превърнал в тиранин.
— Как така?
— Проявява жестокост. Към войниците си, но също и към невинни хора. Видях го със собствените си очи в Холандия.
— Как се отнася с хората си, е негова работа — сви рамене Реджиналд. — Войниците се нуждаят от дисциплина, Хайтам, знаеш го.
Поклатих глава.
— В последния ден на обсадата се случи нещо…
Реджиналд се облегна назад, готов да ме изслуша.
— Да?
Аз продължих:
— Оттегляхме се. Холандските войници размахваха юмруци и проклинаха крал Джордж, че не е изпратил повече войници, за да освободим крепостта. Не знам защо не пристигнаха подкрепления. Не знам и дали щяха да помогнат. Не съм сигурен, че някой зад стените имаше представа как да отблъснем френските противници, които се сражаваха брутално, безмилостно и упорито. Брадок беше прав — французите изкопаха успоредни окопи и започнаха да бомбардират града, стеснявайки обръча около стените. През септември вече залагаха мини под укрепленията и ги срутваха. Ние водехме сражения извън крепостта, опитвайки се да пробием обсадата. Напразно. На осемнайсети септември французите проникнаха в града — в четири сутринта, ако не ме лъже паметта. Свариха съюзническите сили буквално заспали и ни сразиха, преди да се усетим. Избиха почти целия гарнизон. Спряха да се подчиняват на командирите си и се нахвърлиха върху цивилното население. Развихри се истинска касапница. Едуард бе подготвил кораб в пристанището, за да евакуира хората си, ако французите нахлуят в града. Така и стана. Отидохме на пристанището, където зареждаха с провизии кораба. Бяхме поставили малоброен отряд пред портата на кея да отблъсква френските набези, а Едуард и приближените му наблюдаваха как товарят кораба. Бяхме довели в крепостта четиринайсет хиляди войници, но половината бяха загинали в сраженията. На кораба имаше място. Не кой знае колко — едва ли бихме успели да сместим много пътници, несъмнено нямаше как да поберем всички, побягнали от крепостта — но все пак имаше място. — Погледнах Реджиналд. — Можехме да ги вземем…