— Кого, Хайтам?
Отпих голяма глътка от джинджифиловата бира.
— Едно семейство дойде на пристанището. Водеха немощен старец и няколко деца. Млад мъж приближи до мен и ме попита дали на кораба има място. Кимнах утвърдително — защо не? — и посочих Брадок. Вместо да им позволи да се качат на палубата обаче, той вдигна ръка и им нареди да напуснат пристанището. После извика на войниците си да се качват по-живо. Младият мъж се изненада не по-малко от мен. Аз отворих уста да възразя, но той ме изпревари. С мрачно лице каза на Брадок нещо, което не чух, но очевидно го обиди. Брадок ми обясни по-късно, че го нарекъл „мерзавец“. Не е смъртна обида и категорично не заслужаваше това, което последва. Брадок извади сабята си и я заби в младежа. Край него винаги се навърташе малобройна групичка мъже. Най-редовните му придружители бяха екзекуторът Слейтър и помощникът му — новият му помощник, разбира се. Аз убих стария. Тези мъже бяха нещо като телохранители. Определено бяха по-близки с него от мен. Не знам дали им се доверяваше, но те му бяха предани и се втурнаха да го защитят още преди тялото на младежа да падне на земята. Нападнаха семейството, Реджиналд, Брадок и двамата му лакеи, и избиха всички до крак — двамата мъже, възрастна жена, по-млада жена и естествено, децата. Едното бе пеленаче. — Стиснах зъби. — Беше истинска кървава баня, Реджиналд. На по-нечовешка жестокост не съм ставал свидетел през цялата война. А видях много зверства, повярвай ми.
Той кимна сериозно.
— Разбирам. Това, естествено, те настрои срещу Едуард.
— И още как! — възкликнах. — Всички сме воини, Реджиналд, но не сме варвари.
— Разбирам, разбирам.
— Нима? Прозря ли най-сетне, че Брадок е неуправляем?
— Чакай, Хайтам. Неуправляем? Да побеснееш е едно, да си неуправляем — съвсем друго.
— Брадок се отнася с хората си като с роби, Реджиналд.
Той сви рамене.
— Е, и? Те са британски войници. Очакват да ги третират като роби.
— Мисля, че Брадок се отдалечава от нас. Мъжете, които му служат, не са тамплиери, а наемници.
Реджиналд кимна.
— Двамата в Шварцвалд? Бяха ли от вътрешния кръг на Брадок?
Погледнах го. Наблюдавах го много внимателно, докато му отговарях:
— Не знам.
Замълчахме. За да не го поглеждам в очите, отпивах от бирата и се преструвах, че се възхищавам на сервитьорката. Зарадвах се, че сменихме темата, когато Реджиналд най-после се наведе напред да ми обясни подробностите около предстоящото пътуване до Корсика.
II
С Реджиналд се сбогувахме пред „Уайтс“ и всеки се качи във файтона си. Когато моят измина известно разстояние, аз почуках по тавана и кочияшът ми спря, слезе от мястото си, озърна се наляво и надясно да не би някой да ни наблюдава, отвори вратата и влезе вътре. Настани се срещу мен, свали си шапката, остави я на съседната седалка и ме погледна с искрящите си любознателни очи.
— Е, господин Хайтам?
Аз поех дълбоко дъх и се взрях през прозореца.
— Тази нощ ще отплавам. Ще се върнем на Куин Ане Скуеър, където ще си събера багажа, и веднага ще поемем към пристанището, ако не възразяваш.
Той свали въображаема шапка и се поклони.
— На вашите услуги, господин Кенуей, сър. Започнах да свиквам с файтона. Много чакане е, вярно, досадно е, но поне французите не стрелят по теб. Нито пък собствените ти офицери. Всъщност това е истинското преимущество на работата ми.
Понякога беше доста отегчителен.
— Разбира се, Холдън — съгласих се и се намръщих, за да го накарам да млъкне, но нейсе!
— Е, сър, научихте ли нещо?
— Нищо конкретно, опасявам се.
Погледнах през прозореца разколебан, обзет и от подозрения, и чувство за вина. Питах се дали е останал някой, комуто наистина се доверявам, комуто наистина съм предан.
По ирония на съдбата човекът, на когото вярвах най-много, беше Холдън.
Срещнах го в Холандия. Брадок удържа на думата си и ми позволи да разпитам войниците му дали са знаели нещо за увисналия на бесилото Том Смит. Не се изненадах, когато разследването ми се оказа безплодно. Никой не призна дори, че познава въпросния Смит, ако така се казваше наистина. Една нощ обаче чух стъпки пред входа на палатката ми и седнах в леглото точно когато човекът влезе.