Беше млад, около трийсетте, с късо подстригана червеникава коса и широка дяволита усмивка. Представи ми се като редник Джим Холдън от Лондон, добър човек, който иска справедливостта да възтържествува. Обесили брат му в деня, когато и аз се разминах на косъм със смъртта. Екзекутирали го, защото откраднал яхния — това било престъплението му. Откраднал купа яхния, защото умирал от глад. Да го накажат с бой, добре, но те решили да го обесят. Най-голямата му грешка явно била, че откраднал яхнията от един от лакеите на Брадок.
Холдън ми разказа, че петнайсетте хиляди гвардейци са предимно британски войници като него. Имало обаче малоброен отряд наемници, избрани лично от Брадок. Слейтър и помощникът му например били от тях. Както и двамата мъже, отишли в Шварцвалд.
Разтревожих се. Нито един от приближените на Брадок не носеше пръстена на Ордена. Те бяха шайка главорези. Питах се защо се е обградил с такива хора, а не с рицари тамплиери. Колкото повече време прекарвах край него, толкова по-очевиден ставаше отговорът — Брадок се отдалечаваше от Ордена.
Сега погледнах Холдън. Онази нощ отказах да му повярвам, но той бе съзрял развалата, разяждаща сърцевината на организацията на Брадок. Искаше възмездие за смъртта на брат си и моите възражения не го трогнаха ни най-малко. Държеше да ми помага, независимо дали желая или не.
Съгласих се, но при условие че ми съдейства тайно. За да заблудя онези, които сякаш винаги бяха на крачка пред мен, исках да изглежда така, сякаш съм се отказал да издирвам убийците на татко — да не ме водят вече с една крачка.
И така, когато напуснахме Холандия, Холдън ми стана камериер и кочияш — поне околните смятаха така. Никой не знаеше, че всъщност провежда разследване от мое име. Дори Реджиналд не знаеше.
Особено Реджиналд.
Холдън забеляза чувството за вина, изписано по лицето ми.
— Сър, вие не лъжете господин Бърч. Постъпвате също като него — запазвате в тайна някои подробности, докато не се уверите, че с чист. Сигурен съм, че ще се уверите, сър. Нали е най-старият ви приятел?
— Ще ми се да споделях оптимизма ти, Холдън. Хайде, да тръгваме! Мисията ми е неотложна.
— Разбира се, сър, и къде ще ви отведе тя?
— Корсика — отвърнах. — Заминавам за Корсика.
— А! В сърцето на революцията.
— Точно така, Холдън. Място, където цари смут, е най-подходящо за укритие.
— И какво ще правите там, сър?
— Не мога да ти кажа. Не е свързано обаче с убийците на баща ми. Приеми го като странично занятие. Работа, дълг, нищо повече. Надявам се обаче, докато ме няма, ти да продължиш да търсиш.
— Естествено, сър.
— Отлично! И гледай никой да не разбира.
— Не бойте се, сър. Всички знаят, че господин Кенуей се е отказал да раздава правосъдие. Които и да са виновниците, сър, рано или късно ще се успокоят и ще се издадат.
25 юни 1753 година
I
В Корсика бе горещо през деня, но нощем захладняваше. Не много — не ставаше студено — но достатъчно да превърне скалистия хълм, на който лежах незавит, в неудобно ложе.
Побиваха ме тръпки, но имах по-важни грижи — генуезките войници например, които се катереха по възвишението, блазнейки се от мисълта, че са безшумни.
Не бих искал да ги разочаровам, но не бяха.
Върху платото на върха на хълма се издигаше имение. Наблюдавах го от два дни; телескопът ми не се отлепяше от прозорците и вратите на внушителната сграда и разпръснатите около нея хамбари и пристройки. Следях кой влиза и кой излиза — предимно бунтовници, пристигащи с провизии или заминаващи с провизии. През първия ден малоброен отряд корсикански въстаници — преброих осмина — се отправи, както по-късно разбрах, на бойна мисия срещу генуезките господари. Върнаха се само шестима, изтощени и окървавени, но безмълвните им сдържани лица излъчваха триумф.
Не след дълго дойдоха жени с провизии и празненството продължи до късно през нощта. Тази сутрин пристигнаха още бунтовници с мускети, увити в одеяла. Всички изглеждаха добре екипирани и явно местните ги подкрепяха. Нищо чудно, че генуезците искаха да изтрият крепостта им от картата.
Два дни обикалях в подножието на хълма, за да не ме видят. Теренът бе каменист и аз се придържах на безопасно разстояние от сградите. Призори на втория ден обаче осъзнах, че имам компания — друг мъж, друг съгледвач. За разлика от мен той не помръдваше от укритието си — залегнал в гнездо от камъни, снишен зад храсталаците и хилавите дървета, оцеляващи някак си върху иначе голото възвишение.