II
Човекът, когото търсех, се казваше Лусио. Криеше се при бунтовниците. Нямах представа дали и те са сътрудници на асасините, а и нямаше значение. Преследвах само него — двайсет и една годишно момче, разковничето за разбулването на загадката, измъчваща клетия Реджиналд от шест години. Невзрачен на вид младеж с коса до раменете. Помагаше на бунтовниците, като носеше ведра с вода, хранеше добитъка, а вчера изви врата на едно пиле.
Поне знаех къде е. Това беше добре. Но не липсваха затруднения. Първо, имаше телохранител. По петите го следваше мъж в асасинска мантия. Очите му обхождаха хълма, докато Лусио носеше вода или хранеше кокошките. На кръста му бе препасана сабя, а пръстите на дясната му ръка току се свиваха. Дали носеше прословутото скрито острие на асасините? Вероятно. Трябваше да внимавам с него, това беше сигурно; да не говорим за бунтовниците, имението гъмжеше от тях като мравуняк.
Налагаше се да взема предвид още нещо — очевидно се канеха да напуснат щабквартирата. Навярно бяха използвали имението като временна база, докато осъществят набега; явно очакваха, че генуезците скоро ще потърсят отмъщение. Пренасяха провизии в хамбарите и несъмнено ги товареха на каруци. Смятах, че ще тръгнат на другия ден.
Тоест бях принуден да нападна през нощта. Тази нощ. Сутринта успях да открия къде спи Лусио — делеше неголяма постройка с асасина и поне шестима бунтовници. Имаха парола за достъп до постройката и аз прочетох думите по устните им: „Работим в мрака, за да служим на светлината“.
Операцията изискваше известна подготовка, но щом се наканих да напусна хълма, за да приведа в ход плана си, забелязах другия мъж и планът ми се промени. Промъкнах се по-близо до него и установих, че е генуезки войник. Ако не грешах, той беше съгледвач на отряд, който щеше да се опита да завземе бунтовническата твърдина. Другарите му щяха да се появят, но кога?
Скоро, рекох си. Сигурно искаха да отмъстят светкавично за поражението, нанесено им предния ден. Несъмнено държаха да покажат на бунтовниците, че отвръщат веднага на ударите. Сигурно щяха да атакуват тази нощ.
Отдалечих се от съгледвача. Позволих му да продължи да разузнава и вместо да се оттегля, останах на възвишението, подготвил нов план. Замисълът ми включваше генуезките войници.
Съгледвачът беше добър. Прикриваше се умело и щом се смрачи, се прокрадна безшумно към подножието на хълма. Къде, питах се, са другарите му?
Недалеч. Час по-късно забелязах движение под възвишението и дори чух приглушена ругатня на италиански. Надигнах се и осъзнал, че не след дълго генуезците ще нападнат, се придвижих по-близо до платото. Сниших се до оградата около обора. На петдесетина крачки виждах постови. Миналата нощ стражите бяха общо петима, разположени по целия периметър на имението. Днес несъмнено щяха да са повече.
Извадих телескопа и го насочих към най-близкия страж. Осветен от луната зад гърба му, той оглеждаше старателно подножието на хълма. Нямаше как да ме забележи — аз бях просто поредната смътна сянка сред пейзаж от сенки. Нищо чудно, че бяха решили да напуснат имението веднага след набега. Не беше най-доброто убежище на света. Всъщност бунтовниците щяха да са лесна плячка, ако генуезците не бяха толкова отчайващо непохватни. Само съгледвачът им заслужаваше похвала. Другите очевидно не знаеха какво е да се промъкваш тихомълком. Започвах да долавям все повече шум откъм подножието на хълма. Не след дълго щяха да ги чуят и бунтовниците. А чуеха ли ги, щяха да избягат преспокойно. А побегнеха ли, щяха да отведат Лусио.
Реших да помогна на генуезците. Всеки постови отговаряше за определен район. Най-близкият до мен се движеше бавно напред-назад, обхождайки разстояние от приблизително двайсет и пет метра. Беше добър; заставаше така, че докато оглежда част от територията, да не загърбва напълно останалата. Но не стоеше на едно място, което ми предоставяше безценни секунди да се промъкна по-близо.
И аз се промъквах. Крачка по крачка. Докато най-сетне различих чертите на лицето му — чорлава посивяла брада, шапка с периферия, хвърляща тъмна сянка върху очите. Мускетът му бе преметнат през рамо. Макар все още да не чувах и да не виждах оттук генуезците, долавях присъствието им и скоро той също щеше да ги усети.