Предполагах, че същата сцена се разиграва от другата страна на хълма — тоест налагаше се да действам светкавично. Извадих късата сабя и се подготвих. Дожаля ми за постовия и се помолих безмълвно. Не ми беше сторил нищо, просто изпълняваше съвестно и вещо задачата си и не заслужаваше да умре.
В този момент сякаш окаменях върху скалистия хълм. За пръв път в живота си се усъмних дали съм способен да изпълня мисията си. Спомних си семейството на пристанището, посечено от Брадок и лакеите му. И внезапно ме осени убеждение, че вече не съм в състояние да убивам. Нямах сили да пронижа със сабята си този постови, който не ми беше враг. Просто не можех.
Колебанието едва не ми струва скъпо, защото тромавите генуезки войници се издадоха и нощният ветрец довя трополене на срутени камъни и ругатня първо до моите, а после и до ушите на постовия.
Той насочи поглед към шума и посегна към мускета, вперил поглед надолу към склона. Видя ме. За секунда очите ни се срещнаха. Колебанието ми се изпари и аз стопих разстоянието помежду ни с един скок.
Приземих се, протегнал свободната си ръка като лапа на хищник, стиснал сабята в лявата. Сграбчих врата му с дясната си ръка и забих сабята в гърлото му. Той тъкмо се канеше да вдигне тревога, но викът му замря, удавен в кърваво гъргорене. Червен фонтан рукна през пръстите ми и обля гърдите му. Без да пускам главата му, аз го прихванах и го положих леко и безшумно върху утъпканата земя в двора на имението.
Залегнах. На шейсетина метра беше вторият постови — смътна фигура в тъмнината. Видях обаче, че се кани да се обърне към мен. Щеше да ме забележи. Втурнах се напред — толкова бързо, че нощният вятър засвистя в ушите ми. Стигнах до него точно когато се извърна. Улових и него за врата с дясната си ръка и забих сабята. И този мъж умря, преди да докосне земята.
От склона отново долетя издайническо трополене; генуезците напредваха в блажено неведение, че съм им помогнал да не ги разкрият преждевременно. Съратниците им обаче от другата страна на хълма, явно бяха също тъй непохватни и без ангел пазител в мое лице постовите ги чуха.
Тревожен вик огласи нощта и за секунди зад прозорците на имението грейнаха светлини. Бунтовниците наизлизаха, понесли запалени факли, нахлузвайки в движение ботушите си, навличайки жакети и подавайки си мускети и саби. Аз наблюдавах, снишен в сенките, как вратата на хамбара се отвори и двама мъже започнаха да издърпват каруца, натоварена догоре с провизии. Трети ги следваше, повел коня.
Генуезците разбраха, че времето да се промъкват крадешком е изтекло, и се втурнаха по хълма с бойни викове.
Аз имах предимство — вече се бях прокраднал в имението, а и не бях в униформа на генуезки войник. Използвах суматохата да се смеся с тичащите бунтовници, без да привличам внимание.
Тръгнах към постройката, където бе настанен Лусио. И едва не се сблъсках с него. Той излетя през вратата с разрошена коса, но облечен. Сподиряше го бунтовник, който го дърпаше към хамбара. Последва ги асасинът, който с едно движение закопча мантията си пред гърдите и извади сабята си. Двама генуезки войници изскочиха иззад пристройката и той ги пресрещна, подвиквайки през рамо на Лусио:
— Бягай към хамбара!
Отлично. Точно това ми трябваше — някой да отвлече вниманието на асасина.
В същия момент забелязах друг генуезец да връхлита на платото, да вдига мускета си и да се прицелва в Лусио, който носеше запалена факла. Не успя обаче да стреля, защото аз се хвърлих върху него, преди да ме забележи. Нададе един-единствен приглушен вик, когато забих сабята си до дръжката в гърба му.
— Лусио! — изкрещях и натиснах пръста на войника върху спусъка.
Мускетът стреля, но куршумът излетя към небето. Лусио спря, заслони очи и погледна към мен. Аз пуснах демонстративно бездиханното тяло на генуезеца и то се свлече върху земята. Придружителят на Лусио продължи напред, както се надявах. Асасинът още се сражаваше и аз се възхитих от вещината, с която отблъскваше двамата си противници едновременно.
— Благодаря — извика ми Лусио.
— Чакай — отвърнах аз. — Трябва да се измъкнем оттук, преди да завземат имението.
Той поклати глава.
— Отивам към каруцата. Благодаря ти още веднъж, приятелю.
Обърна се и хукна към хамбара.
По дяволите! Изругах и тръгнах след него, стараейки се да се прикривам в сенките. Вдясно видях генуезец да изкачва върха на възвишението. Очите му се разшириха, когато погледите ни се срещнаха. Преди да реагира, го улових за ръката, извъртях се и забих сабята си под мишницата му, точно над ризницата. Той се затъркаля с писъци надолу по ската. Преди да падне, взех факлата му и продължих да тичам успоредно с Лусио, за да го пазя. Стигнах до хамбара преди него. Притаих се отново в сенките и надникнах през отворената врата. Двама бунтовници впрягаха кон в каруцата, а други двама стояха на пост. Единият стреля, а другият презареди мускета си и коленичи, готов за стрелба. Аз се притиснах към стената на хамбара и едва не се сблъсках с генуезки войник, който се канеше да влезе през страничната врата. Забих сабята в основата на гръбнака му. Той се сгърчи, прикован към острието. Аз го избутах пред мен през прага, подхвърлих горящата факла към задната част на каруцата и се отдръпнах в сенките.