— Избийте ги! — извиках, надявайки се, че имитирам що-годе прилично акцента на генуезки войник. — Избийте до крак бунтовническата сган! — После добавих, този път с произношение на корсикански въстаник: — Каруцата гори!
Пристъпих на светло, понесъл трупа на генуезеца, и го пуснах, сякаш току-що съм го убил.
— Каруцата гори! — повторих и погледнах Лусио, който тъкмо влизаше в хамбара. — Да бягаме, Лусио! Ела с мен!
Забелязах как двама от бунтовниците се споглеждат объркано, питайки се кой съм и защо ми е притрябвал Лусио. Чу се изстрел и край нас се разлетяха трески. Един от бунтовниците падна. В окото му бе забит куршум от мускет. Спуснах се към другия, уж да го защитя от куршумите, но всъщност забих нож в сърцето му. Докато умираше, осъзнах, че е придружителят на Лусио.
— Загина — казах, изправяйки се.
— Не! — изкрещя Лусио. В очите му вече напираха сълзи. Нищо чудно, че разчитаха на него само да храни добитъка, помислих си, щом се разплаква, когато убиват другарите му.
Хамбарът гореше. Другите двама бунтовници, разбрали, че не могат да спасят нищо, побягнаха презглава към възвишението и изчезнаха в мрака. И други въстаници бягаха. Забелязах, че генуезците подпалват и другите постройки.
— Трябва да почакам Мико — извика Лусио.
Предположих, че Мико е телохранителят му, асасинът.
— Той се сражава. Помоли ме, като член на Братството, да се погрижа за теб.
— Сигурен ли си?
— Добрият асасин не се доверява лесно — похвалих го. — Мико те е обучил добре. Но сега не е време за уроци. Трябва да вървим.
Той поклати глава.
— Кажи ми паролата — настоя.
— Свобода да избираш.
Най-сетне сякаш приспах подозренията на Лусио и го склоних да тръгне с мен. Поехме по ската към подножието на възвишението; тайничко злорадствах и благодарях Богу, че съм успял да го подведа. Той обаче все още се колебаеше. Спря.
— Не — поклати глава. — Не мога. Не мога да изоставя Мико.
Страхотно, помислих си.
— Той ми нареди да те отведа — отвърнах. — И да го чакаме в долчинката, където са завързани конете ни.
В имението зад нас бушуваха пожари; откъслечни схватки огласяха нощта. Генуезците отблъскваха последните бунтовници. Недалеч се търколиха камъни. От мрака изплуваха силуетите на двама въстаници. Лусио ги видя и понечи да ги извика, но аз запуших устата му с длан.
— Не, Лусио — прошепнах. — Сигурно ги преследват войници.
Той се ококори.
— Те са ми другари. Приятели. Не бива да ги изоставям. Трябва да видим дали Мико е невредим.
От върха на хълма долитаха писъци и молби за пощада. Очите на Лусио се стрелкаха диво като отражението на борбата в ума му — да помогне ли на приятелите си горе, или да последва побягналите. Личеше си обаче, че не иска да е с мен.
— Страннико — подхвана той и аз си помислих: „Странник, видите ли!“. — Благодаря ти, че ме спаси, и се надявам да се срещнем отново при по-благоприятни обстоятелства. Тогава, вярвам, ще успея да изразя по-сполучливо признателността си. Сега обаче съм необходим на хората си.
Понечи да тръгне нагоре. Аз го улових за рамото да го спра. Той се отдръпна решително.
— Слушай, Лусио — рекох. — Майка ти ме изпрати да те заведа при нея.
Той залитна назад.
— О, не! Не, не, не.
Не очаквах такава реакция.
Пресегнах се към него, но той ме отблъсна.
— Не! — възкликна. — Не знам кой си, но те моля да ме оставиш на мира.