— Боже мили!
Аз се признах за победен и го сграбчих през врата, сломявайки съпротивата му и притискайки сънната му артерия, за да намаля притока на кръв — колкото да изгуби временно съзнание, без да му причинявам трайна вреда.
Метнах го през рамо — беше лек като перце — и го понесох надолу, странейки от последните групички бунтовници, побегнали от генуезците. Питах се защо не го обезвредих още от самото начало.
III
Спрях в подножието на хълма, до ръба на пролома, и пуснах Лусио на земята. Извадих въже, завързах го здраво за най-близката скала и то спуснах в тъмната бездна. После закопчах ръцете му с колана му, препасах другия край на колана през бедрата му и привързах безжизненото му тяло към гърба си. Заспусках се бавно.
Когато преполових склона, тежестта стана непоносима. Бях предвидил обаче тази възможност и стиснах зъби, докато стигнах до отверстие в скалния зъбер, отвеждащо към непрогледна пещера. Вмъкнах се вътре и свалих Лусио от гърба си. Тялото ми си отдъхна благодарно.
От вътрешността на пещерата долетя шум. Долових леко движение, а после чух прищракване.
Такъв звук издават скритите остриета на асасините, когато изскачат от каниите.
— Знаех, че ще дойдеш тук — каза глас, гласът на асасина Мико. — Знаех, че ще дойдеш тук, защото аз щях да постъпя така.
В следващия миг той ме нападна; връхлетя върху мен от търбуха на пещерата, възползвайки се от смайването и недоумението ми. Аз извадих сабята си и остриетата ни се сблъскаха — неговото замахна хищнически и удари моето с такава сила, че го изби от ръката ми. То се търкулна към гърлото на пещерата и потъна в мрака под него.
Сабята ми. Татковата сабя.
Нямах време да тъгувам за нея, защото асасинът ме връхлетя отново и беше добър, много добър. В тясното пространство без оръжие нямах никакъв шанс. Единственото, на което можех да разчитам, бе късметът…
И Фортуна ме благослови. Притиснах се към стената на пещерата, а прицелът на асасина се оказа леко неточен, колкото да наруши на косъм равновесието му. При други обстоятелства, срещу всеки друг противник той щеше да се съвземе веднага и да довърши започнатото, но обстоятелствата не бяха други, а аз не бях кой да е противник и го накарах да си плати дребния пропуск. Скочих към него, сграбчих го за ръката, извъртях я и го блъснах напред, към мрака. Той обаче ме повлече със себе си към ръба на пещерата. Изкрещях от болка, опълчвайки се на инерцията, тласкаща ме към пропастта. Легнах по корем и го погледнах. Стискаше ръката ми и се опитваше да докопа въжето. Напипах каишката на скритото му острие, протегнах свободната си ръка и започнах да я разкопчавам. Той осъзна твърде късно какво правя и пусна въжето, за да ми попречи. Известно време ръцете ни се боричкаха за острието. Успях да разкопчая първата катарама и да разхлабя канията, която се изхлузи по-нагоре върху китката му. Той се разлюля още по-опасно над ската, размахал другата си длан като крило. Не ми трябваше повече — с последно измъчено стенание разкопчах каишката, изтръгнах я от китката му и захапах ръката му. Болката и липсата на опора най-сетне си казаха думата и той полетя в тъмнината. Видях как мракът го поглъща и се помолих да не падне върху коня ми. Не чух обаче никакъв звук. Нищо. В същия момент забелязах въжето — изопнато и разлюляно, и подадох глава над скалния ръб. Присвих очи и затърсих в тъмното. Усилията ми веднага бяха възнаградени — Мико, на няколко крачки под мен, жив и здрав, се катереше нагоре.
Поднесох острието му към въжето.
— Изкачиш ли се още една стъпка, ще прережа въжето и ще те убия — извиках. Вече беше достатъчно близо и различавах очите му, впити в моите. В погледа ми се четеше колебание. — Не заслужаваш такава смърт, приятелю — добавих. — Слизай надолу и живей, защото те очакват нови битки.
Започнах да прерязвам бавно въжето и той спря. Погледна надолу. Дъното на дерето тънеше в мрак.
— Острието ми е у теб — каза той.
— Трофеите се падат на победителя — свих рамене.
— Сигурно ще се срещнем отново — каза той. — Тогава ще си го поискам.
— Предчувствам, че само единият от нас ще оцелее при следващата ни среща.
Той кимна.
— Може би — рече и се заспуска надолу.
Бях принуден да се изкатеря обратно и да се откажа от коня си — неприятен факт, но за предпочитане, вместо да се изправя отново срещу асасина.