Сега отдъхваме. Е, аз отдъхвам. Клетият Лусио още не се е свестил. По-късно ще го предам на приятелите на Реджиналд, които ще го отведат в закрита каруца, ще го качат на кораб, за да прекосят Средиземно море до южния бряг на Франция. Там, в имението, го очаква майка му, жената, която умее да разгадава кодове.
Аз ще отплавам с кораб за Италия. Ще се постарая да ме забележат, споменавайки веднъж-дваж „младия си спътник“. Ако и когато асасините тръгнат да издирват Лусио, ще започнат да търсят оттам.
Реджиналд заяви, че след това не съм му необходим. Заръча ми да изчезна в Италия, да се стопя безследно, заблуждавайки евентуалните преследвачи.
12 август 1753 година
I
Събудих се във Франция, където се върнах. На думи изглежда лесно, но не беше. Заминах за Италия, за да заблудя асасините, когато тръгнат по петите ми, за да освободят Лусио. Връщайки се във Франция, мястото, където криехме него и майка му, подлагах на риск както собствената си корсиканска мисия, така и всички усилия на Реджиналд през последните години. Опасен ход. Толкова опасен, че замислех ли се, сърцето ми се свиваше. Питах се дали съм оглупял? Що за безумец би поел такъв риск?
Отговорът бе: „Безумец, обзет от съмнения“.
II
На стотина метра от портата се натъкнах на самотен постови, облечен като селянин, с мускет, преметнат през рамо. Изглеждаше сънен, но всъщност беше нащрек и се озърташе зорко. Щом наближих, погледите ни се срещнаха за кратко. Позна ме и очите му трепнаха. Наклони леко глава да ми посочи, че съм свободен да продължа. Знаех, че пред портата има втори постови. Тръгнах през горичката покрай високата ограда, докато стигнах сводестата дървена порта, в която бе вградена по-малка врата. До нея стоеше страж, когото познавах от годините, когато живеех в имението.
— Я виж ти! — каза той. — Та това е господин Хаишм. Вече истински мъж!
Усмихна се и пое юздите на конете ми, отвори вратата и аз прекрачих в двора, примижавайки под ярките слънчеви лъчи, защото очите ми бяха свикнали с горския сумрак.
Пред мен се стелеше моравата. Тръгнах по нея, завладян от странно усещане — носталгия, разбира се, по младежките години, които бях прекарал тук. По времето, когато Реджиналд… продължаваше да ми преподава познанията, чиито семена бе посял татко? Така твърдеше. Сега обаче знаех, че ме е заблуждавал. По отношение на бойните умения и ловкостта да се прокрадвам незабелязано навярно бе спазил традицията, но ме беше възпитал в убежденията на тамплиерския орден; учеше ме, че пътят на тамплиерите е единственият път и онези, които следват друга посока, са в най-добрия случай заслепени, а в най-лошия — покварени.
Аз обаче бях разбрал, че татко е бил от онези заслепени, покварени мъже. На какво ли щеше да ме научи, докато раста? Бог знае.
Тревата беше остра и буйна въпреки присъствието на двамата градинари, препасали къси саби през кръстовете си. Ръцете им уловиха дръжките на оръжията, когато тръгнах към къщата. Единият скоро ме позна и кимна.
— За мен е чест най-сетне да ви видя, господин Кенуей — каза той. — Мисията ви приключи успешно, нали?
— Да, благодаря — отвърнах му. Градинар ли беше или страж? Не знаех. За него обаче аз бях рицар, сред най-изтъкнатите в Ордена. Възможно ли бе да мразя Реджиналд, след като под неговите напътствия бях пожънал такава слава? Бях ли подлагал някога на съмнение възгледите му? Не. Насилваха ли ме да ги споделям? Отново не. Имах възможност да избирам пътя си, безспорно, но бях останал в Ордена, защото вярвах в доктрината.
Въпреки това той ме беше излъгал.
Не, не точно излъгал. Как се бе изразил Холдън? „Беше спестил част от истината.“
Защо?
И друг, по-належащ въпрос — защо Лусио реагира така, когато му казах, че ще види майка си.
Чул името ми, вторият градинар се втренчи в мен, а когато минавах край него, се приведе в поклон. Аз му кимнах, почувствал се ненадейно по-висок. Изпъчил гърди, пристъпих към входната врата, която познавах като стар приятел. Преди да почукам, се обърнах още веднъж към моравата, където двамата градинари стояха, вперили очи в мен. Бях тренирал на тази морава безброй часове, усъвършенствайки саблената си техника.
Почуках. Отвори ми мъж в подобни дрехи. И той носеше къса сабя на кръста си. В къщата нямаше толкова служители, когато аз живеех тук, но, да, когато живеех тук, нямахме виден гост като жената, специалист по дешифриране на кодове.