Първото познато лице, което зърнах в къщата, бе на Джон Харисън, който ме погледна и едва не подскочи.
— Хайтам! — възкликна. — Какво, по дяволите, търсиш тук?
— Привет, Джон — поздравих го невъзмутимо аз. — Тук ли е Реджиналд?
— Да, Хайтам, но Реджиналд трябва да е тук. За разлика от теб.
— Дойдох да нагледам Лусио.
— Какво? — Лицето на Харисън започна да се зачервява. — Дойде да нагледаш Лусио? — Дар словото очевидно му изневеряваше. — Какво? Защо? Какво, за бога, си мислиш, че правиш?
— Джон — рекох вразумително, — успокой се, моля те. Никой не ме проследи. Никой не разбра, че напускам Италия. Никой не знае, че съм тук.
— Е, да се надяваме.
— Къде е Реджиналд?
— Долу. С пленниците.
— О? Пленници?
— Моника и Лусио.
— Ясно. Нямах представа, че се водят пленници.
Вратата под стълбището се отвори. Появи се Реджиналд. Знаех, че тази врата отвежда към зимника — тъмна влажна стая с плесенясали полупразни рафтове за винени бутилки край едната стена.
— Здравей, Хайтам — процеди Реджиналд. — Не те очаквах.
До него застана един от стражите, последван не след дълго от втори. Погледнах ги, после насочих очи отново към Реджиналд и Джон, които приличаха на двойка угрижени духовници. Не бяха въоръжени, но дори да бяха, вероятно щях да надвия и четиримата. Ако се стигнеше дотам.
— Да — рекох. — Джон тъкмо ми обясняваше колко е изненадан от посещението ми.
— Наистина, Хайтам! Много безразсъдна постъпка…
— Навярно, но исках да проверя дали се грижите добре за Лусио. Сега разбирам, че е пленник тук. Научих достатъчно…
Реджиналд се подсмихна.
— А ти какво очакваше?
— Каквото ми бе обяснено. Че целта на мисията е да събере майка и син, а жената се е съгласила да дешифрира дневника на Ведомир, ако успеем да спасим сина й от бунтовниците.
— Не съм те излъгал, Хайтам. Тя наистина започна да дешифрира дневника, откакто доведохме Лусио.
— Но не доброволно, както си представях.
— Не проработи ли морковът, използваме тоягата — отсече Реджиналд със студени очи. — Съжалявам, ако си останал с впечатлението, че морковът ще преобладава.
— Искам да я видя — казах и Реджиналд се съгласи, кимвайки отсечено.
Поведе ни през вратата, която отвеждаше към няколко каменни стъпала, спускащи се надолу. По стените танцуваха светлини.
— Колкото до дневника, Хайтам, вече сме близо — каза той, докато слизахме. — Установихме, че съществува амулет, свързан някак си с хранилището. Ако намерим амулета…
Под стълбите железни светилници по стените осветяваха пътя към вратата, пред която стоеше страж. Той прекрачи встрани и ни отвори да влезем. Зимникът изглеждаше точно както го помнех, осветен от треперливите пламъци на няколко факли. В единия край имаше писалище, закрепено неподвижно за пода. Лусио бе прикован към него.
До него бе майка му — причудлива гледка. Седеше на стол, който явно бе донесен отгоре специално за целта. Носеше дълга пола и закопчана догоре блуза. Щеше да прилича на жена на неделна литургия, ако не бяха ръждивите железни окови, пристягащи китките й към облегалките на стола, и намордника върху лицето й.
Лусио ме видя и в очите му пламна омраза. После заби поглед в листовете пред себе си.
Спрях в средата на стаята, между вратата и писалището.
— Реджиналд, какво означава това? — Посочих майката на Лусио, която ме изгледа злостно иззад намордника.
— Временна мярка, Хайтам. Сутринта Моника обсипа с прекалено гръмогласни проклятия тактиката ни. Затова ги преместихме тук. — Той заговори по-високо, за да го чуят пленниците. — Сигурен съм, че утре ще възвърнат добрите си обноски и ще се върнат в обичайното си жилище.
— Не постъпваш правилно, Реджиналд.
— По принцип са настанени далеч по-удобно, Хайтам — обясни ми сприхаво той.
— Въпреки това не бива да се отнасяш така с тях.
— Ти също не биваше да сплашваш клетото дете в Шварцвалд, притискайки нож в гърлото му — сряза ме Реджиналд.
Зяпнах. Устните ми помръднаха, но думите ми убягваха.
— Тогава… тогава…
— Беше различно? Защото тогава търсеше убийците на баща си? — Той ме улови за лакътя и ме изведе от зимника. Излязохме в коридора и заизкачвахме стълбите. — Това тук е по-важно. Вероятно не споделяш мнението ми, но е така. Заложено е бъдещето на Ордена.