Вече не бях сигурен. Не бях сигурен кое е по-важно, но замълчах.
— И какво следва, когато дешифрират дневника? — попитах, щом се върнахме отново в преддверието.
Той ме погледна.
— О, не! — възкликнах, разбрал безмълвния му отговор. — Не бива да пострадат.
— Хайтам, не приемам заповеди от теб.
— Тогава не го възприемай като заповед — просъсках. — А като заплаха. Ако се налага, задръж ги тук, след като си свършат работата, но нараниш ли ги, ще отговаряш пред мен.
Той ме изгледа продължително и остро. Осъзнах, че сърцето ми бие като чук в гърдите и се помолих Богу да не личи. Бях ли се опълчвал срещу него така? Толкова решително? Не мисля.
— Много добре — каза той накрая. — Няма да пострадат.
Вечеряхме в мълчание, след което получих неохотна покана да пренощувам в имението. Заминавам на сутринта; Реджиналд обеща да ме държи в течение как напредва дешифрирането на дневника. Топлотата помежду ни обаче се е изпарила. У мен той съзира неподчинение; у него аз провиждам лъжи.
18 април 1754 година
I
По-рано тази вечер бях в Кралската опера, седнал до Реджиналд, който очакваше предстоящия спектакъл на „Просешка опера“ с очевидно задоволство. При последната ни среща го бях заплашил, не бях забравил, разбира се, но той сякаш не помнеше. Бе забравил или простил, едно от двете. Независимо от причината, като че ли никога не бяхме кръстосвали шпаги. Той сияеше от щастие — или защото предвкусваше музикалното забавление, или защото смяташе, че е близо до амулета.
Амулетът всъщност беше в операта, около врата на асасин, чието име се споменаваше в дневника на Ведомир и когото тамплиерските шпиони бяха проследили.
Асасин. Той бе следващата ми цел. Първата ми задача, откакто доведох Лусио от Корсика, и първата жертва, която щеше да усети жилото на новото ми оръжие — скритото острие. Извадих театралния бинокъл и погледнах мъжа в другия край на залата — моята жертва. Каква ирония!
Жертвата беше Мико.
Оставих Реджиналд и тръгнах по коридорите на операта зад седалките. Заобиколих местата за редовните посетители и стигнах до ложата на Мико. Влязох тихо и го потупах по рамото.
Бях готов да противодействам, ако окаже съпротива. Тялото му се напрегна, чух го как си поема остро дъх, но не понечи да се защити. Сякаш знаеше какво предстои, когато протегнах ръка и свалих амулета му. Стори ми се дори, че въздъхна облекчено. Сякаш е благодарен да се отърси от отговорността, доволен, че вече не е пазител на съкровището.
— Трябваше да дойдеш при мен — отрони той. — Щяхме да намерим друг начин…
— Да, но тогава щеше да разбереш — отвърнах.
Извадих острието с щракване и го видях да се усмихва, познал оръжието, което му бях отнел в Корсика.
— Съжалявам — казах.
— И аз — каза той.
Убих го.
Няколко часа по-късно бях на среща в къщата на пресечката между Флийт и Брайд Стрийт. Неколцината около масата бяха вперили погледи в Реджиналд и в книгата пред него. Беше отворена и върху заглавната страница се виждаше асасинският символ.
— Джентълмени — подхвана Реджиналд със светнали просълзени очи, — в ръката си държа ключ. И ако трябва да се вярва на тази книга, той отваря вратите на хранилище, построено от Предците.
Аз не се сдържах и го прекъснах:
— А, нашите скъпи приятели, които управлявали, унищожавали и изчезнали от света. Знаеш ли какво ще намерим вътре?
Дори да долови сарказма ми, Реджиналд не показа и капчица раздразнение. Взе амулета, вдигна го и се усмихна при вида на благоговейно стихналите си събеседници. Амулетът засия в ръката му. Изглеждаше впечатляващо, дори аз не мога да отрека. Реджиналд ме погледна.
— Ще намерим познание — каза. — Навярно оръжие или нещо непознато на света, с немислима структура и предназначение. Възможно е хранилището да съдържа нещо такова. Или нищо подобно. Предците все още са енигма. Сигурен съм обаче, че каквото и да ни очаква зад стените на хранилището, ще ни предостави огромно преимущество.
— На нас или на враговете ни — уточних, — ако го намерят първи.
Той се усмихна. Започвах ли да вярвам? Най-сетне?