— Няма. Ти ще се погрижиш за това.
Мико умря, настоявайки да открием друг начин. Какво имаше предвид? Помирение между асасините и тамплиерите? Мислите ми се насочиха към татко.
— Знаеш ли къде се намира хранилището? — попитах след известен размисъл.
— Господин Харисън? — каза Реджиналд и Джон пристъпи напред с карта, която разгъна.
— Докъде стигнаха изчисленията ти? — попита Реджиналд, а Джон очерта с показалец кръг около Ню Йорк и Масачузетс.
— Смятам, че мястото е някъде в този район — отговори.
— Доста обширна територия — намръщих се аз.
— Простете. За да съм по-точен, би трябвало…
— Няма нищо — прекъсна го Реджиналд. — Достатъчно е за начало. Затова те повикахме тук, господин Кенуей. Искаме да заминеш за Америка, да откриеш хранилището и да вземеш каквото съдържа.
— На вашите услуги — отвърнах. Наум наругах и него, и щуротиите му. Предпочитах да ме оставят на мира, за да продължа разследването си. След миг добавих: — Ала толкова мащабна задача изисква повече от един изпълнител.
— Разбира се — съгласи се Реджиналд и ми подаде лист хартия. — Тук са написани имената на петима мъже, благоразположени към каузата ни. Ще ти окажат неоценимо съдействие. С тях няма да ти липсва нищо.
— Е, тогава да не губя време — казах.
— Знаех, че доверието ни към теб не е неоправдано. Купили сме ти билет за кораб, който ще отплава за Бостън. Потегля призори. Върви, Хайтам, и ни донеси чест и слава.
8 юли 1754 година
I
Бостън блещукаше под слънцето, чайки кръжаха в небето, водата се разбиваше шумно в доковете, а мостикът трополеше като барабан, докато слизахме от „Провидънс“ изтощени и дезориентирани от едномесечния престой в открито море, но разчувствани да стъпим отново на твърда земя. Спрях тутакси, защото пътя ми препречиха варели, които моряците от съседната фрегата търкаляха с оглушителен тътен. Очите ми обходиха сияйната смарагдова шир на океана, където мачтите на военни кораби на Кралската флота, яхтите и фрегатите се полюшваха леко, широките каменни стъпала, отвеждащи от доковете и вълноломите към пристанището, гъмжаха от британски войници в червени униформи, търговци и моряци. После насочих поглед нагоре, към Бостън — плетеница от сякаш небрежно разхвърляни по хълма къщи от червени тухли и църкви със заострени куполи. Навсякъде се вееха знамената на Обединеното кралство, за да напомнят на посетителите — в случай че се съмняват — че британците са тук.
Плаването от Англия до Америка бе изпълнено с преживелици. Меко казано. Бях завързал приятелства и бях открил врагове. Опитаха се да ме убият — асасините несъмнено, решили да си отмъстят за убийството в операта и да си върнат амулета.
За останалите пътници и за екипажа на кораба аз бях загадка. Някои смятаха, че съм учен. Обясних на новия си приятел, Джеймс Феъруедър, че „разрешавам проблеми“ и пътувам за Америка да видя как живеят там; какво са запазили от Империята и от какво са се отказали; какви нововъведения е осъществило британското управление.
Измислици, разбира се. Но не точно лъжи. Макар да изпълнявах тамплиерска мисия, бях и любопитен да видя тази земя, за която бях чувал толкова много — колко е необятна, колко заредени са обитателите й с несломим новаторски дух.
Някои твърдяха, че този дух ще се обърне срещу нас и нашите поданици, ако изобщо можеха да се нарекат така, ще се преобразят в могъщ враг. Други смятаха, че Америка е прекалено обширна, за да ни се подчинява; че е буре с барут, което всеки момент ще избухне; на хората там ще им додея да плащат данъци, за да улесняват държава на хиляди мили от тях да води войни с други страни на хиляди мили от тях, а случи ли се това, няма да разполагаме с достатъчно ресурси да защитим интересите си. Надявах се да преценя от личен опит дали са прави.
Но само като странично занимание. На първо място беше мисията ми, която… е, справедливо е да отбележа, че пътуването промени мнението ми за нея. Качих се на палубата на „Провидънс“ с твърди убеждения, но слязох с разколебани и променени възгледи. Причината е една книга.
Книгата, която ми даде Реджиналд. На кораба я изчетох задълбочено; прочетох я поне дузина пъти и все още не съм сигурен дали съм я проумял.
Сигурен съм обаче в едно. Преди се съмнявах в съществуването на Предците. Отнасях се към манията на Реджиналд скептично и недоверчиво; смятах я в най-добрия случай за досадна приумица, а в най-лошия — за занимание, заплашващо да погуби каузата на Ордена. Вече не мислех така. Бях повярвал.