Книгата, изглежда, бе написана — а и илюстрирана, декорирана и допълвана — от един или от неколцина мъже, лунатици, запълнили стотици страници с невероятни, чудати твърдения, достойни само за присмех. Поне така смятах отначало.
Някак си обаче, колкото повече четях, толкова по-ясно прозирах истината. През годините Реджиналд споделяше с мен („отегчаваше ме“ е по-точният израз) теориите си за расата, предшествала нашата. Убеждаваше ме, че сме плод на битките им и следователно сме длъжни да им служим; че прадедите ни са водили дълга и кървава борба, за да извоюват свободата си.
На кораба открих, че книгата е източник на всичките му разсъждения. Прочетеното ми оказа дълбоко въздействие. Внезапно ми стана ясно защо Реджиналд е толкова обсебен от древната раса. Аз му се подигравах, помните ли? Но вниквайки в книгата, желанието ми да се присмивам се изпари напълно. Почувствах се окрилен, изпълнен с вълнение и с нещо, което мога да опиша само като усещане за собствената ми нищожност. Сякаш бях осъзнал мястото си в света, бях надникнал през ключалка, очаквайки да видя стая от другата страна, но вместо стая пред очите ми се бе разкрил цял свят.
Какво бе сполетяло Предците? Какво бяха оставили и как бихме могли да извлечем полза от него? Не знаех. Тази загадка бе измъчвала Ордена ми векове наред, а сега на мен се падаше честта да се опитам да я разреша. Тази загадка ме бе довела тук, в Бостън.
— Господин Кенуей! Господин Кенуей!
Викаше ме млад джентълмен, отделил се от тълпата. Приближих се до него и попитах предпазливо:
— Да? Какво обичате?
Той протегна ръка да се здрависаме.
— Чарлс Лий, сър. Приятно ми е. Помолиха ме да ви покажа града. Да ви помогна да се установите.
Бяха ми разказали за Чарлс Лий. Не членуваше в Ордена, но искаше да се присъедини към нас и според Реджиналд щеше да се постарае да остави добро впечатление с надеждата да му съдействам да го приемем. Появата му ми припомни, че вече съм Велик майстор на Колониите.
Чарлс имаше дълга тъмна коса, гъсти бакенбарди и нос, закривен като орлов клюн. Допадна ми от пръв поглед, но забелязах, че макар да се усмихва, когато разговаря с мен, оглежда презрително всички други на пристанището.
Посочи ми да му подам пътните чанти и двамата си запроправяхме път през тълпата. Вървяхме по дългия кей, заобикаляйки замаяни пътници и екипажи, все още опомнящи се след първия досег с твърда земя, хамали, търговци и британски войници, развълнувани деца и кучета.
Докоснах шапка да поздравя две кикотещи се жени и попитах Чарлс:
— Харесва ли ти тук?
— Бостън притежава някакъв чар, предполагам — подвикна ми през рамо той. — Като всички колонии всъщност. Е, градовете им не се отличават с изтънчеността и великолепието на Лондон, но хората са честни и се трудят усърдно. Заредени са с новаторски дух, който ми допада.
Огледах се.
— Наистина е вълнуващо да наблюдаваш място, издигнало се от нулата.
— Издигнало се върху кръвта на други, опасявам се.
— О, тази история е стара като света. Едва ли ще се промени. Ние сме жестоки, войнствени и отчаяни създания. Саксонци и франки, османци и сафавиди. Мога да изреждам с часове. Цялата човешка история е низ от завоевания.
— Моля се някой ден да надмогнем това — отвърна искрено Чарлс.
— Ти се молиш, а аз действам. Да видим кой ще успее пръв.
— Използвах клише — отвърна той с обидено изражение.
— Да. Опасно клише. Думите притежават сила. Употребявай ги мъдро.
Замълчахме.
— Зачислен си в армията на Едуард Брадок, нали? — попитах, докато заобикаляхме каруца, натоварена с плодове.
— Да, но той още не е пристигнал в Америка и мислех, че докато… докато дойде…
Отскочих настрани, за да не се сблъскам с момиченце с развени плитки.
— Изплюй камъчето.
— Простете, сър. Аз… аз се надявах да се обучавам при вас. Ако ще служа на Ордена, едва ли има по-добър наставник.
Усетих лек прилив на задоволство.
— Много любезни думи, но смятам, че ме надценяваш.
— В никакъв случай, сър.
Недалеч румен вестникопродавец с кепе редеше на висок глас новините за битката за Форт Несесити: