— Френските сили триумфират след оттеглянето на Вашингтон. В отговор Нюкасълският херцог изпраща подкрепление срещу чуждестранната заплаха!
Чуждестранната заплаха, рекох си. Французите, с други думи. Конфликтът — наричаха го Френска и индианска война — щеше да се задълбочи, ако слуховете излезеха верни.
Нямаше англичанин, който да не ненавижда французите, но аз познавах един, който ги мразеше с кръвожадна страст — Едуард Брадок. Пристигнеше ли в Америка, щеше да се отправи веднага към полесражението, оставяйки ме да върша своята работа. Поне така се надявах.
Махнах с ръка на вестникарчето да си върви по пътя, когато се опита да ми измъкне шест пенса за бюлетина. Не изпитвах желание да чета за френските победи.
Когато стигнахме до мястото, където ни чакаха конете, и Чарлс ми обясни, че ще яздим до гостилницата „Зеления дракон“, се запитах какви ли са другите мъже.
— Обясниха ли ти какво ме води в Бостън? — полюбопитствах.
— Не. Господин Бърч каза, че ще узная само толкова, колкото решите да споделите. Изпрати ми списък с хора и ми нареди да се погрижа да ги откриете.
— И успя ли?
— Да. Уилям Джонсън ни чака в „Зеления дракон“.
— Добре ли го познаваш?
— Не. Но се съгласи да дойде веднага щом видя знака на Ордена.
— Докажеш ли, че си предан на каузата ни, ще узнаеш плановете ни — обещах му.
Той се усмихна и закима доволно.
— Разбира се, сър.
II
„Зеленият дракон“ беше внушителна тухлена постройка със скосен насмолен покрив и табелка пред входа, изобразяваща дракон. Според Чарлс бил най-известната гостилница в града, където всички — местните, британските войници и губернаторите — се събирали да беседват, да заговорничат, да интригантстват и да търгуват. Каквото и да избуеше в Бостън, корените му трябваше да се търсят тук, на Юниън Стрийт.
Самата Юниън Стрийт не беше нещо особено — кална река, по която се придвижвахме бавно, за да не напръскаме групичките джентълмени пред гостилницата, облегнати на бастуните си и потънали в поверителни разговори.
Отбягвайки каруците и кимайки отсечено на войниците, препускащи срещу нас, стигнахме ниската дървена конюшня, където оставихме конете, а сетне, прецапвайки внимателно през калта, влязохме в гостилницата. Вътре веднага се запознахме със собствениците — Катрин Кър, която (дано да не прозвучи неизискано) беше възпълничка, и Корнелий Дъглас, чиито първи думи, щом прекрачих прага, бяха:
— Целуни ме по задника, фусто!
За щастие не говореше нито на Чарлс, нито на мен, а на Катрин. Когато ни видяха, израженията на гостилничарите тутакси се промениха. По войнствените им лица се изписа раболепие и веднага отнесоха чантите ми в стаята, където щях да нощувам.
Чарлс не сгреши — Уилям Джонсън вече бе там. Представиха ни в стая на горния етаж. Беше по-възрастен мъж, облечен като Чарлс, но с изморено лице, осеяно с дълбоки бръчки. Той стана от масата, където разглеждаше купчина карти, и ми подаде ръка.
— За мен е чест — рече и когато Чарлс излезе, за да застане на пост пред вратата, добави: — Добро момче, макар и малко наивно.
Аз не споделих впечатленията си от Чарлс, кимайки му да продължи.
— Съобщиха ми, че ще организираш експедиция — каза той.
— Смятаме, че наблизо има древно хранилище — обясних, подбирайки внимателно думите. — Необходими са ми познанията ти за района и местните жители, за да го намеря.
Той разкриви лице.
— За съжаление откраднаха сандъка, където съхранявах проучванията си. Без него няма да съм ти полезен.
От опит знаех, че никога не е лесно.
— Ще го открием — въздъхнах. — Някакви следи?
— Сътрудникът ми Томас Хики отиде на разузнаване.
Много го бива да развързва езици.
— Кажи ми къде е и ще се погрижа да ускорим издирването.
— Чухме слухове за бандити, чието свърталище е имение на югозапад оттук — каза Уилям. — Томас вероятно е там.
III
В околностите на града лекият нощен ветрец полюшваше царевицата в полята. Недалеч се виждаше високата ограда на бандитското имение, откъдето долитаха гуляйджийски крясъци. Защо не, помислих си. Всеки ден са на косъм от ешафода или от остриетата на войнишките байонети. За разбойника всеки ден е празник, защото е останал невредим.