Около портата неколцина стражи уж пазеха, но по-скоро пиеха и спореха разпалено. Вляво от имението царевичното поле се издигаше плавно към ниско възвишение, където един постови хвърляше съчки в огъня. Той бе от малцината от тази страна на имението, които вършеха съвестно работата си. Нямаше отряди, обхождащи местността. И да имаше, те навярно се излежаваха под някое дърво, пияни до козирката, защото никой не забеляза как с Чарлс се прокраднахме до порутената каменна ограда, откъдето един мъж наблюдаваше имението.
Беше той — Томас Хики. Кръглолик, в пораздърпани дрехи и любител на грога, ако не се лъжех. И този мъж според Уилям много умело развързвал езици? Приличаше на човек, който с мъка си развързва обувките.
Вероятно — арогантно наистина — неприязънта ми към него бе предизвикана и от факта, че той се оказа първият в Бостън, за когото името ми не значи нищо. Аз се подразних, вярно, но реакцията на Чарлс бе далеч по-енергична. Той извади сабята си и изръмжа:
— Дръж се любезно, момче.
Аз го потупах по рамото да го усмиря.
— Спокойно, Чарлс — Предупредих го и после се обърнах към Томас: — Уилям Джонсън ни изпрати с надеждата да… ускорим разследването ти.
— Не ми трябва ускорение — проточи Томас. — Не ми трябват префърцунени лондончани. Открих крадците.
Чарлс настръхна.
— Защо тогава се размотаваш?
— Обмислям как да се разправя с нехранимайковците.
Томас посочи имението и се обърна към нас с очаквателен поглед и дръзка усмивка.
Въздъхнах. Време бе да запретна ръкави.
— Добре. Аз ще убия постовия и ще заема позиция зад стражите. Вие двамата ще минете отпред. Открия ли огън по групата, нахлувате вътре. Елементът на изненадата е на наша страна. Ще обезвредим половината, преди да разберат какво става.
Взех си мускета, отдалечих се от другарите си и пропълзях към края на царевичното поле. Залегнах и се прицелих в постовия. Той си топлеше ръцете, стиснал пушката между краката си. Вероятно нямаше да ме забележи дори да се бях появил, яхнал камила. Стори ми се подло да натисна спусъка, но го натиснах.
Изругах, когато той падна напред, вдигайки фонтан от искри. Щеше да пламне всеки момент и ако не друго, миризмата щеше да привлече вниманието на приятелчетата му. Върнах се бързо обратно. Томас и Чарлс се прокрадваха към оградата, а аз заех позиция надалеч от портата, опрях приклада върху рамото си и присвих очи, вземайки на мушка бандита, застанал — по-точно залитащ — точно пред портата. Докато го наблюдавах, той тръгна към царевичното поле, навярно да смени постовия, който се печеше в собствения си огън. Изчаках го да стигне до полето, защото в имението се бе възцарило моментно затишие, и когато възгласите се надигнаха отново, натиснах спусъка.
Той падна на колене и се килна на една страна, останал без половин глава. Погледнах веднага към портата, за да видя дали са чули изстрела.
Не. Бандитите край портата бяха насочили вниманието си към Чарлс и Томас. Крещяха им с извадени саби и пистолети:
— Назад! Назад!
Чарлс и Томас се помайваха точно както ги бях инструктирал. Очевидно ги сърбяха ръцете да измъкнат оръжията си на свой ред, но изчакваха. Добри войници. Чакаха да дам първия изстрел.
Прицелих се в мъжа, който явно бе тартор на групичката, натиснах спусъка и видях как от тила му шурва кръв и той залита назад. Този път чуха пукота на мускета, но вече нямаше значение, защото Чарлс и Томас извадиха оръжията си и нападнаха. Още двама стражи се търкулнаха на земята с окървавени вратове. Край портата настана суматоха и битката започна на сериозно.
Успях да сваля още двама бандити, захвърлих мускета, извадих сабята и се хвърлих в битката, заставайки рамо до рамо с Чарлс и Томас. Беше ми приятно да се бия с другари — рядък случай — и повалих още двама или трима разбойници. Останалите се втурнаха с крясъци към имението и се барикадираха вътре.
За нула време единствените живи пред портата останахме аз, Томас и Чарлс. Задъхани, избърсахме кръвта от остриетата си. Погледнах Томас. Бях впечатлен от бързината и ловкостта му, контрастиращи с външния му вид. Чарлс също го гледаше, но далеч по-омерзено, сякаш вещината на Томас в сражението го бе подразнила.
Сега обаче изникна нов проблем. Бяхме завзели двора на имението, но побягналите бандити бяха залостили вратата. Томас предложи да взривим бурето с барут — поредната добра идея от мъжа, когото отначало бях отписал снизходително като пияница. Така и направихме. В стената зейна дупка, през която нахълтахме в къщата, прескачайки разкъсаните тела, осеяли пода на преддверието от другата страна.