— Познати ли са ти изображенията по него? — попитах. — Някое племе не ти ли е показвало нещо подобно?
— Изглежда изработено от мохикани.
Сърцето ми заби по-бързо. Индианци!
— Възможно ли е да разбереш от кой район е? Искам да знам къде са го изработили.
— Вероятно, след като вече разполагам с проучванията си. Ще се постарая.
Кимнах признателно.
— Първо обаче искам да науча повече за теб, Уилям. Разкажи ми за себе си.
— Какво да разкажа? Роден съм в Ирландия. Родителите ми бяха католици, което, както разбрах отрано, ограничава сериозно възможностите ми. Приех протестантството и дойдох тук по покана на чичо ми. Опасявам се обаче, че умът на чичо Питър не сечеше като бръснач. Искаше да търгува с мохиканите, но построи къщата си далеч от търговските маршрути. Опитах се да го вразумя, но… — Уилям въздъхна. — Както казах, той не беше от най-умните. Взех малкото си спестявания и си купих земя. Построих къща, хамбар, склад и воденица. Скромно начало, но местоположението беше добро.
— Така опозна мохиканите?
— Да. И връзката ни се оказа ползотворна.
— Но не си чувал нищо за древни хранилища? За скрити храмове или стари сгради?
— И да, и не. Индианците имат светилища, но никое не отговаря на това, което ми описваш. Могили, горски поляни, тайни пещери… Всички са творения на природата. Няма странни метали. Нито… странни сияния.
— Хмм… Това, което търся, е скрито добре.
— Очевидно дори от тях. — Той се усмихна. — Но не унивай, приятелю. Ще открием древното ти съкровище. Кълна се.
Вдигнах чашата си.
— Да пием за успеха!
— За скорошен успех!
Усмихнах се. Вече бяхме четирима. Бяхме задруга.
10 юли 1754 година
I
Сега имаме своя стая в „Зеления дракон“ — база, ако щете. Влязох и сварих вътре Томас, Чарлс и Уилям. Томас пиеше, Чарлс изглеждаше притеснен, а Уилям разглеждаше карти и чертежи. Поздравих ги и Томас ме възнагради с оригване.
— Очарователно! — скастри го Чарлс.
— Не се отчайвай, Чарлс — усмихнах се. — Ще му свикнеш.
Седнах до Томас, който ме погледна признателно.
— Някакви новини? — попитах.
Той поклати глава.
— Слухове. Нищо сигурно. Знам, че търсиш нещо необичайно… Храмове, духове, антики и прочее. Но засега момчетата ми не са чули нищо.
— Никакви причудливи дрънкулки или артефакти не са се появявали на… черния ви пазар?
— Нищо ново. Няколко повредени оръжия. Накити, вероятно свалени от живи същества. Ти каза да се ослушваме за сияния и странни местности, нали? Но не сме чули нито дума за такива неща.
— Продължавайте да се ослушвате.
— И още как! Ти ми помогна, господине, и трябва да си платя дълга. В троен размер дори.
— Благодаря, Томас.
— Леглото и храната са достатъчна благодарност. Не бой се. Скоро ще уредим въпроса.
Той надигна халбата си, но се изненада неприятно, че е празна. Аз се засмях и го потупах по гърба. Той стана и тръгна да търси бира. Насочих вниманието си към Уилям. Взех стол и седнах до писалището му.
— Как върви проучването ти?
Той ми се намръщи.
— Картите и изчисленията не водят доникъде.
Нищо не е лесно, напомних си отново.
— А местните ти познайници?
Томас се върна в стаята е халба пенлива бира и зачервена от плесник буза точно когато Уилям казваше:
— Ще ни кажат какво знаят, ако спечелим доверието им.
— Знам как да стане — заяви задавено Томас и всички го погледнахме повече или по-малко заинтригувано. Чарлс го изгледа както винаги — сякаш е настъпил конска фъшкия, Уилям — учудено, а аз — е искрен интерес. Томас, пиян или трезвен, беше по-умен, отколкото Чарлс или Уилям предполагаха. Той продължи:
— Един човек поробва местните. Спасим ли ги, ще са ни длъжници.
Местните, помислих си. Мохиканите. Добра идея!
— Знаеш ли къде ги държи?
Той поклати глава. Чарлс обаче се приведе напред.
— Бенджамин Чърч сигурно знае. Лекар е и също е в твоя списък.
Усмихнах му се доволно.
— Тъкмо се чудех кой ще е следващият ни сътрудник.