Докато Брадок разговаряше с ковача, офицерите наредиха на войниците да започнат да придумват други граждани. Ковачът възкликна:
— Наистина ли?
Брадок извади документите за новобранци от джоба на сакото си.
— Виж сам — рече гордо, сякаш му подава чисто злато, а не формуляри за зачисляване в най-жестоко управляваната армия, която съм виждал.
— Добре — съгласи се бедният лековерен ковач. — Само ми покажи къде да подпиша.
Брадок продължи напред, повеждайки ни към площад, където спря да изнесе кратка реч, докато войниците му разговарят с гражданите.
— Чуйте ме, добри бостънци — подхвана той е глас на доброжелателен джентълмен, дошъл да съобщи чудесна новина. — Армията на краля се нуждае от силни и предани мъже. Тъмни сили се събират на север, за да ни отнемат земята и плодовете, е, които ни храни. Затова ви моля — ако цените това, което сте изградили е усърден труд, ако цените семействата и живота си — присъединете се към нас. Вземете оръжия в служба на Господ и държавата, за да защитим това, което сме създали тук.
Някои граждани свиваха рамене и подминаваха; други се съвещаваха с приятелите си. Трети заобиколиха войниците, очевидно готови да предложат услугите си и да спечелят нещичко. Веднага забелязах, че колкото по-бедни са слушателите, толкова по-развълнувани изглеждат от словото на Брадок.
Чух го да казва на офицера си:
— Накъде ще тръгнем после?
— Към Марлбъро? — предложи довереният лейтенант, чийто глас ми се стори познат, макар да не виждах добре лицето му.
— Не — възрази Брадок. — Жителите му са твърде състоятелни. Къщите им са хубави, живеят охолно.
— Какво ще кажете за Лин? Или Щип Стрийт?
— Да. Новодошлите често са натясно. По-вероятно е да се възползват от възможността да напълнят кесиите си, за да нахранят децата си.
Недалеч стоеше Джон Питкърн. Исках да се промъкна до него. Огледах войниците около него и осъзнах, че ми е необходима униформа.
Жалко за горкия човечец, отдалечил се от групата, за да си облекчи мехура — лейтенанта на Брадок. Той си проправи грубо път между две изискано облечени жени и се озъби, когато му зацъкаха с език — образцов опит да спечели сърцата и умовете на местните за каузата на Негово Величество.
Последвах го от разстояние. Той стигна до схлупена дървена колиба в края на улицата — някакъв склад вероятно — озърна се наляво и надясно за неканени зрители, облегна мускета си на гредите и си разкопча брича.
Имаше зрител, разбира се. Аз. Огледах се да не би наоколо да се навъртат войници и приближих, бърчейки нос от острата воня — явно мнозина се бяха облекчавали тук. Извадих скритото острие. Той чу тихото изщракване и тялото му се напрегна, но не се обърна.
— Който и да си, дано да имаш сериозна причина да стоиш зад мен, докато пикая изръмжа и започна да закопчава брича си; познах гласа — беше екзекуторът.
— Слейтър…
— Така се казвам. А ти кой си?
Престори се, че се затруднява с копчетата, но видях как дясната му ръка се стрелва към дръжката на сабята.
— Сигурно ме помниш. Казвам се Хайтам Кенуей.
Раменете му отново се изопнаха. Вирна глава.
— Хайтам Кенуей — изръмжа. — Незабравимо име, да. Мислех, че няма да се срещнем повече.
— И аз. Обърни се, моля.
Каруца мина по калната улица, докато Слейтър се обръщаше — много бавно — с лице към мен. Очите му се насочиха към острието върху китката ми.
— Сега си асасин, а? — процеди.
— Тамплиер съм, Слейтър, като шефа ти.
Той се ухили.
— Шайката ви вече не привлича генерал Брадок.
Подозренията ми се оправдаха. Разбрах защо Брадок се опитва да саботира опитите ми да събера съмишленици за мисията на Реджиналд. Генералът се бе обърнал срещу нас.
— Извади си сабята — казах на Слейтър.
Той примигна.
— Ще ме посечеш, преди да я измъкна.
— Не мога да убия безпомощен човек. Не съм като генерала ти.
— Да — отвърна той. — Ти си нищожество.
И извади сабята си.
След секунда мъжът, опитал се да ме обеси, избил цяло семейство при обсадата на Берген, падна пронизан в краката ми, а аз гледах мъртвото му тяло с една-едничка мисъл — че трябва да съблека униформата му, преди да подгизне от кръв.