— Пак ли ти! — разфуча се Брадок.
— Мислеше, че няма да се върна? — попитах го спокойно.
— Изненадан съм по-скоро колко лесно се издаде — изсумтя той. — Размекваш се.
Нямах желание да си разменям обиди с Брадок.
— Пусни ни да си вървим — казах. — С Джон Питкърн.
— Не позволявам да ми заповядват — отсече Брадок.
— Аз също.
Очите му пламнаха. Наистина ли го бяхме изгубили? За миг си представих, че му показвам Книгата и наблюдавам как тя го преобразява, както бе променила мен. Способен ли бе и той да усети обзелото ме озарение? Щеше ли да се върне при нас?
— Оковете и тримата — нареди Брадок.
Не, реших, че е невъзможно.
И отново съжалих, че Реджиналд не е тук — той щеше да прекрати свадата още преди да е избухнала, и да предотврати последвалите събития.
Сметнах, че ще успея да ги надвия. В миг острието ми се задейства и войникът, застанал най-близо до мен, умря с изненадано изражение. Забелязах с крайчеца на окото си как Брадок отскача настрани и изважда пистолета си. Джон стигна до него преди мен и замахна към ръката му. Не успя да пререже китката, но го поряза до костта и дланта му увисна безпомощно, а пистолетът се търкулна на земята.
Отляво ме нападна друг войник. Разменихме си няколко удара — един, два, три. Изтиках го назад, докато гърбът му опря в стената на съседната сграда, и забих острието между ремъците на туниката му — право в сърцето. Извъртях се и налетях на трети войник, отблъснах удара му и му разпорих корема. Той се строполи в калта. Докато бършех с длан кръвта, полепнала по лицето ми, видях как Джон обезврежда противника си, а Чарлс, задигнал сабята на единия си похитител, довършва другия с два сигурни удара.
Битката приключи и аз застанах срещу единствения оцелял — генерал Едуард Брадок.
Щеше да е толкова лесно. Щеше да е толкова лесно, ако бях сложил точка тук. Очите му ми казваха, че знае колко жадувам да го убия. Навярно за пръв път осъзна, че всичко, което ни свързва — принадлежността към тамплиерския орден, взаимното уважение към Реджиналд — вече не съществува.
Почаках го да прозре напълно истината и свалих сабя.
— Днес възпирам ръката си, защото някога ми беше брат — казах му. — И по-почтен човек отсега. Ала пресекат ли се отново пътищата ни, всички дългове ще бъдат забравени.
Обърнах се към Питкърн.
— Свободен си, Джон.
Тримата — аз, Джон и Чарлс — тръгнахме по улицата.
— Предател! — изкрещя Брадок. — Всичките ти усилия ще отидат на вятъра! И когато се затърчиш в предсмъртна агония в някоя мрачна бездна, надявам се да си спомниш думите ми.
Той се отдалечи, като прескачаше труповете на войниците и разблъскваше минувачите. Понеже в Бостън гъмжеше от британски войници, а Брадок несъмнено щеше да повика подкрепления, решихме да не се помайваме. Погледнах през рамо телата на мъртвите войници, валящи се в калта, и си рекох, че днес не е най-успешният ден за набиране на доброволци.
Нищо чудно, че местните ни заобикаляха, докато вървяхме бързо към „Зеления дракон“. Бяхме оплескани с кал и кръв, а Чарлс се обличаше пътьом. Джон, междувременно, ме разпитваше откъде произтича враждата ми с Брадок и аз му разказах за избитите невинни жертви на пристанището в Берген. Заключих с думите:
— След този случай всичко се промени. По-късно пак воювахме заедно, но всяка кампания бе по-жестока от предишната. Той убиваше ли, убиваше — врагове и съюзници, цивилни и войници, виновни и невинни. Решеше ли, че някой му пречи, човекът умираше. Повтаряше, че безпощадността е най-доброто оръжие. И си вярваше. Сърцето ми изстина за него.
— Трябва да го спрем — каза Джон, надзъртайки през рамо, сякаш е готов да действа веднага.
— Прав си навярно… Но аз тая безпочвена надежда, че е възможно да го спасим и да го вразумим. Знам, знам колко е глупаво да очаквам човек, причинил толкова смърт, да се промени ненадейно.
Наистина ли беше глупаво, питах се, докато вървяхме. Аз се бях променил, нали?
14 юли 1754 година
I
Щабквартирата ни се помещаваше в „Зеления дракон“ — най-подходящото място да разберем веднага, ако подготвят покушение срещу нас. Помощникът ми Томас бе наострил уши. Не че се затрудняваше особено — да бди за заговори срещу нас означаваше да се налива с бира, докато подслушва другите или ги притиска за информация. Много го биваше в това. И слава богу. Бяхме си създали много врагове: Сайлъс, разбира се, както и най-могъщият — генерал Едуард Брадок.