Махнах на Бенджамин и двамата се прокраднахме към Сайлъс. Той ни забеляза и по лицето му се изписа недоумение. Първо осъзна, че сме от нападателите, а после, че няма изход за бягство, защото препречваме пътя към другите му хора. Само привидно изглеждахме като двама верни телохранители, готови да го бранят от дебнещата опасност.
— Не ме познаваш — казах му, — но мисля, че с този тук сте стари познайници.
При тези думи Бенджамин Чърч пристъпи напред.
— Обещах ти нещо, Сайлъс — припомни му той. — Смятам да спазя обещанието си.
Всичко приключи за секунди. Бенджамин се отнесе по-милостиво към Сайлъс, отколкото той към него. Когато военачалникът им загина, защитниците на форта се разколебаха. Отвориха портата и ние им позволихме да избягат. Последваха ги мохиканите. С тях беше и индианката. Вместо да се спаси, тя бе останала да помогне на хората си. Очевидно, освен с красота и гордост се отличаваше и със смелост. Докато отвеждаше племето извън стените на прокълнатия форт, очите ни се срещнаха и аз окаменях като омагьосан. В следващия миг тя изчезна.
15 ноември 1754 година
I
Беше мразовито, сняг покриваше земята около нас, когато призори препуснахме към Лексингтън да търсим индианката…
„Мания“ навярно е прекалено силна дума. Ще го нарека по-скоро „стремеж“, стремеж да открия мохиканката.
Защо?
Ако Чарлс ме попита, ще му обясня, че искам да я намеря, защото владее добре английски и е в състояние да ми съдейства да издиря хранилището на Предците.
Така ще отговоря, ако Чарлс ме попита защо искам да я намеря, и думите ми ще са отчасти верни. Отчасти.
Както и да е… Когато с Чарлс поехме на поредната експедиция — към Лексингтън — той каза:
— Опасявам се, че имам лоша новина, сър.
— Каква, Чарлс?
— Брадок настоява да се върна в армията му. Опитах се да го придумам, но не иска и да чуе — отвърна тъжно Чарлс.
— Още е ядосан, че изгуби Джон. Да не говорим как го посрамихме — отвърнах замислено, питайки се дали не трябваше да приключа всичко веднъж и завинаги тогава, когато ми се удаде възможност. — Послушай го, а аз ще се опитам да те освободя.
Как? Не бях сигурен. Навремето можех да разчитам, че с едно строго писмо Реджиналд ще промени мнението на Брадок, но генералът вече не следваше нашия път.
— Съжалявам, че ви създавам главоболия.
— Вината не е твоя — успокоих го.
Щеше да ми липсва. Все пак бяхме на крачка от моята загадъчна индианка, която според него се подвизаваше в околностите на Бостън — в Лексингтън, където подклаждаше недоволство срещу британците, командвани от Брадок. Кой би я винил, след като Сайлъс похищаваше хората й? Пристигнахме в Лексингтън и попаднахме в наскоро напуснат ловен лагер.
— Не е далеч — каза Чарлс.
Дали си въобразявах, или сърцето ми наистина затуптя по-бързо? Отдавна жена не бе пробуждала такива чувства у мен. Цял живот бях учил и пътувал, а колкото до жените в леглото ми… перачки, докато служех в гвардейския полк, келнерки или дъщери на земевладелци… те ми предлагаха утеха и нежност, физическа и не само физическа, но никоя не се задържаше трайно в мислите ми.
В очите на тази жена обаче бях съзрял нещо странно, сякаш сме сродни души, сякаш съм срещнал друг самотник, друг воин, друг безпокоен дух, който наблюдава недоверчиво света.
Огледах лагера.
— Огньовете са угасени току-що, по снега личат ясни стъпки — казах. — Тя е близо.
Скочих от седлото. Чарлс се накани да слезе от коня, но аз го спрях.
— Най-добре се връщай при Брадок, за да не събуждаме подозрения. От тук нататък ще се справя сам.
Той кимна, пришпори коня и аз го изпратих с поглед. После насочих вниманието си към покритата със сняг земя, питайки се каква е действителната причина да го отпратя. Всъщност не бе необходимо да се питам. Знаех точно каква е.
II
Прокрадвах се между дърветата. Бе заваляло отново и гората изглеждаше необичайно притихнала. Чувах само собственото си дихание, което се виеше на облачета пред лицето ми. Движех се бързо, но безшумно и не след дълго я видях коленичила в снега с гръб към мен. Мускетът й бе облегнат на съседното дърво, а тя проверяваше капан. Приближих тихо, но забелязах как тялото й се напряга.