Чу ме. Беше бдителна.
Изтърколи се настрани, грабна мускета, надзърна през рамо и хукна към гората.
Втурнах се след нея.
— Спри! — извиках, докато тичахме по белия килим. — Искам да поговорим. Не сме врагове.
Тя обаче продължи напред. Аз също затичах пак по снега, бързо и ловко. Но тя беше по-бърза и скоро започна да използва дърветата, прехвърляйки се от клон на клон, за да не потъват краката й в пухкавия сняг.
Навлизахме все по-дълбоко в гората и тя щеше да избяга, ако случайността не й бе изиграла лоша шега. Препъна се в един корен, залитна и аз се хвърлих към нея, но не за да я нападна, а за да й помогна. Протегнах й ръка и казах задъхано:
— Аз… Хайтам… идвам… с… мир.
Погледна ме, сякаш не разбира нито дума. Дали не бях сгрешил? Наистина ли говореше английски?
Внезапно тя отвърна:
— Да не би да ти хлопа дъската?
Отличен английски.
— Не, разбира се, но…
Тя поклати отвратено глава.
— Какво искаш?
— Ами… първо да ми кажеш името си.
Гърдите ми се надигаха и спускаха трескаво. Опитвах се да си поема дъх, който се кълбеше като пара над чайник в мразовития въздух.
След кратък размисъл — колебанието се четеше ясно по лицето й — тя се представи:
— Казвам се Каниехтио.
Опитах се безуспешно да повторя името й и тя добави:
— Наричай ме Зио. Казвай сега какво те води насам?
Свалих амулета и й го показах.
— Знаеш ли какво е?
Без предупреждение тя ме сграбчи за ръката.
— Носиш това?
След мигновено объркване разбрах, че не гледа амулета, а скритото острие. Погледнах я, обзет от странна смесица от чувства — гордост, възхищение, смущение. Тя опипа острието. Не трепна, естествено, не показа никаква уплаха, само ме гледаше с широко разтворени кафяви очи, в които сякаш потъвах.
— Видях малката ти тайна — каза тя.
Усмихнах се, опитвайки се да изглеждам по-самоуверен, отколкото се чувствам, вдигнах амулета и започнах отново:
— Знаеш ли какво е това?
Тя го взе и го разгледа.
— Откъде го взе? — попита.
— От стар приятел — отвърнах.
Припомних си Мико и се помолих безмълвно за него, питайки се дали не е редно той да е на моето място сега. Асасин вместо тамплиер?
— Виждала съм такива изображения само веднъж — каза тя.
— Къде? — попитах въодушевено.
— Забранено ми е да говоря.
Приведох се към нея и се взрях в очите й, надявайки се да я убедя със силата на собственото си убеждение.
— Спасих хората ти. Нищо ли не значи това за теб?
Тя не продума.
— Не съм ти враг — настоях.
Тя навярно си спомни какъв риск бяхме поели във форта, как бяхме освободили хората й от Сайлъс. Или зърна нещо у мен, което й хареса?
Кимна и отговори:
— Наблизо има хълм. Върху него расте огромно дърво. Ела, ще проверим дали казваш истината.
III
Тя ме поведе по възвишението и ми посочи града под него — Конкорд.
— Там има войници, които искат да прогонят хората ми от тези земи. Предвожда ги мъж с прякор Булдога — каза тя.
Сетих се.
— Едуард Брадок…
— Познаваш ли го? — попита ме сепнато.
— Не ми е приятел — уверих я и никога не съм бил по-искрен.
— Всеки ден избива хората ми — продължи яростно тя.
— Предлагам да го спрем. Заедно.
Тя се втренчи в мен.
— Как?
Внезапно ме осени идея. Разбрах какво трябва да направим.
— Ще убием Едуард Брадок.
Тя се замисли.
— Първо обаче се налага да го открием — добавих. Заспускахме се бавно по хълма към Конкорд.
— Не ти вярвам — каза тя.
— Знам.
— Но не си тръгваш.
— За да ти докажа, че грешиш.
— Няма да стане — процеди тя.
Говореше откровено. Дълъг път ме делеше от тази загадъчна пленителна жена.