Стигнахме градската гостилница. Спрях я пред входа.
— Чакай ме тук — казах й. — Влезе ли вътре индианка, несъмнено ще предизвика подозрения. Или по-лошо — стрелба.
Тя поклати глава. Вдигна качулката си.
— Не ми е за пръв път. Била съм сред хората ти. Ще се справя.
Надявах се.
В гостилницата войниците на Брадок поглъщаха халба след халба с ожесточение, което би впечатлило дори Томас Хики. Тръгнахме край масите, подслушвайки разговорите им. Разбрахме, че Брадок е на път. Британците възнамерявали да включат мохикани в армията си и да поемат на север, за да нападнат французите. Личеше си, че дори тези загрубели мъже са уплашени от Брадок. Всички говореха колко е безпощаден и как дори офицерите му се страхуват от него. Дочух името на Джордж Вашингтон. Само той дръзвал да противоречи на генерала. В дъното на залата въпросният Вашингтон делеше уединена маса с други офицери. Застанах наблизо, наострил слух.
— Кажи ми, че имаш добри новини — каза единият офицер.
— Генерал Брадок отхвърли предложението. Няма да има примирие.
— По дяволите!
— Защо, Джордж? Как се обоснова?
— Каза, че дипломатическите решения не са никакви решения. Позволим ли на французите да се оттеглят, само ще отложим неизбежния конфликт.
— Думите му не са лишени от логика, колкото и да ми е неприятно да го призная. Но… в края на краищата това не е мъдър ход.
— И аз не го одобрявам. Далеч сме от дома. Силите ни са разделени. Опасявам се, че жаждата за кръв заслепява Брадок. Поставя войниците в опасност. Не искам да съобщавам лоши новини на майки и сестри само защото Булдога се е заинатил.
— Къде е сега генералът?
— Набира доброволци.
— А после поемаме към Форт Дюкен?
— Да. Но не веднага. Походът на север изисква предварителна подготовка.
— Поне му се вижда краят.
— Опитах, Джон.
— Знам, приятелю. Знам.
Когато излязохме от гостилницата, разясних на Зио плановете на Брадок:
— Ще тръгнат към Форт Дюкен. Подготовката ще ги забави, което ще ни предостави време да замислим план.
— Не е необходимо. Ще им устроим засада край реката. Върви да събереш хората си. Аз ще направя същото. Ще ти изпратя вест, щом удари часът да нападнем.
8 юли 1755 година
Изминаха почти осем месеца, откакто Зио ми каза да чакам вест от нея. Тя дойде най-сетне и ние потеглихме към Охайо, откъдето британците щяха да тръгнат на поход срещу френските укрепления. Брадок щеше да се насочи към Форт Дюкен.
Не бяхме стояли със скръстени ръце през това време. Открих, че Зио също се е потрудила доста, когато се срещнахме и видях колко много воини — повечето индианци — е довела.
— Абенаки, ленапи и шони.
— А ти? — попитах я, когато ми представи вождовете им. — Кого представляваш?
— Себе си — усмихна се тя.
— Какво следва сега? — попитах я.
— Ще помогнеш на другите да се подготвят…
Не се шегуваше. Инструктирах хората си и се включих в строежа на барикади. Напълнихме и една каруца с барут. Когато всичко беше готово, заявих на Зио с доволна усмивка:
— Изгарям от нетърпение да зърна лицето на Брадок, щом види капана.
Тя ме погледна вразумително.
— Нима ти е приятно?
— Ти ме помоли да ти помогна да го убиеш.
— Това не означава, че ми доставя удоволствие. Искам да умре, за да спася земята и хората, които живеят тук. А ти? Каква цел преследваш? Уреждане на стари сметки? Предателство? Или просто те опиянява тръпката да ловуваш?
— Не ме разбирай погрешно… — заоправдавах се.
Тя ме прекъсна, сочейки между дърветата, към река Мононгаела.
— Армията на Брадок скоро ще се появи. Трябва да заемем позиции.
9 юли 1755 година
I
Индиански съгледвач на кон изрече бързо няколко непонятни думи. Погледна обаче към долината на Мононгаела и разбрах какво казва — че хората на Брадок са прекосили реката и скоро ще се появят. Препусна да осведоми другите отряди, а Зио, залегнала до мен, потвърди предположението ми.
— Идват — рече.
Наслаждавах се на близостта на тялото й и с известно съжаление надникнах над храстите. Полкът тъкмо излизаше от горичката в подножието на хълма. В същия момент ги чух — далечен тропот, възвестяващ появата не на патрул, не на разузнавателен отряд, а на цяла войска. Най-отпред яздеха офицерите, следвани от барабанчиците. Зад тях маршируваха войниците, сподиряни от носачите и цивилните с обоза. Цялата колона се виеше, докъдето поглед стига.