Начело яздеше генералът, поклащайки се плавно върху седлото. До него беше Джордж Вашингтон.
Барабанчиците отмерваха шумно ритъма, за което френските и индианските снайперисти по дърветата им бяха безкрайно благодарни. Сред шубраците по височините бяха залегнали хиляди мъже, ослушващи се за сигнала за атака. Други, стаили дъх, чакаха знак да взривят каруцата с барут. Ненадейно генерал Брадок вдигна ръка. Офицерът от другата му страна пролая някаква заповед, барабаните млъкнаха и полкът спря. Конете зацвилиха и зариха с копита заснежената замръзнала земя. Постепенно колоната стихна.
Възцари се зловещо безмълвие. Ние се притаихме. Сигурен съм, че всички се питахме дали не са ни разкрили.
Джордж Вашингтон погледна Брадок, обърна се назад, където офицерите, войниците и цивилните бяха застинали в очакване, после отново насочи очи към генерала.
Прочисти гърло.
— Всичко наред ли е, сър? — попита.
Брадок пое дълбоко дъх.
— Просто се наслаждавам на момента — отвърна, пое си отново дъх и продължи: — Несъмнено мнозина се питат защо се отправяме толкова далеч на запад. Това са диви земи, девствени и незаселени. Но няма да останат задълго такива. С течение на времето завоеванията ни ще отеснеят и този ден е по-близо, отколкото предполагате. Трябва да осигурим на нашите хора достатъчно простор, за да се плодят и да благоденстват. Французите разбират тази необходимост и искат да ни попречат. Кръжат около територията ни, издигайки укрепления и сформирайки съюзи. Предвкусват момента, когато ще ни задушат с примката, която затягат. Не бива да им позволяваме да постигнат целта си. Трябва да разкъсаме примката и да ги отблъснем. Затова сме поели на път. Да им предложим един последен шанс — да си тръгнат или да умрат.
Зио ме погледна и в очите й прочетох нескрито желание да запуши грандоманската уста на генерала.
— Време е — прошепна тя.
— Чакай — казах. Лицата ни бяха на милиметри едно от друго. — Да разпръснем войниците не е достатъчно. Важното е Брадок да претърпи сериозно поражение. Иначе ще опита отново.
Имах предвид, че трябва да го убием, а по-добра възможност едва ли щеше да ни се открие. Размислих бързо и посочих малоброен разузнавателен отряд, отдалечил се от колоната.
— Ще се предреша като британски войник и ще се промъкна до него. Засадата ще ми предостави отлично прикритие да нанеса смъртоносния удар.
Запрокрадвах се към разузнавачите. Извадих тихо острието, забих го във врата на близкия войник и заразкопчавах униформата му още преди да се строполи върху земята.
На тристатина метра от нас колоната пое отново с грохот като наближаваща буря. Барабаните забиха и индианците използваха шумотевицата, за да се придвижат напред между дърветата, затягайки обръча около армията на Брадок.
Аз възседнах коня на разузнавача, успокоих животното и го изчаках да свикне с мен. После го пришпорих по склона. Един офицер, също на кон, ме забеляза и ми нареди да се върна в строя. Помахах му извинително и се насочих към началото на колоната. Подминавах товарните каруци и цивилните и заобикалях маршируващите войници, които ме поглеждаха недоволно и ме ругаеха под нос. Изравних се с офицерите — съвсем близо до Брадок, но и по-уязвим. Подочух генерала да казва на един от приближените си:
— Французите разбират, че ни отстъпват във всичко, и затова са се съюзили с диваците, които населяват тези гори. Те са като животни, спят по дърветата, събират скалпове и дори изяждат мъртъвците си. Не заслужават милост. Не щадете никого.
Чудех се дали да се смея, или да се ядосам. „Изяждат мъртъвците си“! Нима някой още вярваше в това?
Офицерът явно мислеше същото.
— Но, сър — възрази той. — Това са само слухове. Местните, които познавам, не правят нищо подобно.
Брадок го скастри:
— Лъжец ли ме наричаш?
— Извинете, сър — избъбри с треперлив глас наемникът. — Съжалявам. Благодарен съм да ви служа…
— Вече не — отсече Брадок.
— Сър? — възкликна уплашено мъжът.