— Вече не ми служиш. — Брадок извади пистолета си и го застреля.
Офицерът падна от седлото. На мястото на лицето му зееше червена дупка. Тялото му тупна глухо върху замръзналата земя. Изстрелът подплаши птиците по дърветата и колоната спря. Мъжете смъкнаха мускетите от раменете си и измъкнаха саби, решили, че ги нападат.
За няколко секунди застинаха в очакване, докато най-сетне им наредиха да продължат напред. Сближили глави, войниците си предаваха шепнешком вестта — генералът е убил офицер.
Бях достатъчно близо и забелязах стъписването на Джордж Вашингтон. Само той дръзна да се опълчи на Брадок.
— Генерале!
Брадок се извърна разярено към него и за миг Вашингтон се запита дали няма да го сполети участта на офицера.
— Няма да търпя неподчинение! — изрева генералът. — Нито съчувствие към врага.
— Никой не оспорва, че той сгреши, сър, но… — обади се смело Вашингтон.
— Плати за предателството си както се полага. Ако искаме да спечелим войната срещу французите… Не, за да спечелим тази война, хора като теб трябва да се подчиняват на хора като мен. Без колебание! Дисциплината е жизнено необходима. Йерархията трябва да се спазва. Командири и подчинени! Без порядък няма победа. Ясно ли е?
Вашингтон кимна, но бързо извърна поглед, сдържайки истинските си чувства. Колоната потегли отново и той се отдалечи от генерала под претекст, че наглежда войниците. Съзрях възможността и застанах зад Брадок. Следвах го неотлъчно, но внимавах да не ме забележи. Още не.
Чаках удобен момент. Изведнъж зад нас настана суматоха и офицерът от другата страна на Брадок обърна коня си да провери какво става. Начело на колоната останахме само ние — аз и генерал Брадок.
Извадих пистолета си.
— Едуард — казах тихо и със задоволство проследих как очите му се насочват към мен, после към пистолета и накрая пак към мен.
Отвори уста — не знам защо, вероятно да извика за помощ, но не смятах да му позволявам. Този път изход за него нямаше.
— Не е толкова забавно от другата страна на цевта, а, генерале?
Натиснах спусъка и…
В същия миг нападнаха полка. По дяволите, прибързаха със сигнала за атака! Конят ми се подплаши и не уцелих. Очите на Брадок заискриха обнадеждено и победоносно. Отвсякъде ни заобиколиха французи, а от дърветата полетяха стрели. Брадок пришпори коня си с вик и препусна към гората. Аз стоях като вцепенен, стиснал пистолета, изумен от ненадейния обрат.
Колебанието едва не ми коства живота. Оказах се на пътя на един французин — син жакет, червени бричове — размахал сабя. Нямах време да извадя скритото острие. Нито сабята си.
Преди да се опомня, французинът излетя от седлото, сякаш отнесен от вихрушка, а от главата му бликна фонтан от кръв. Чух изстрела, разбира се, и забелязах към мен да препуска приятелят ми Чарлс Лий.
Кимнах му благодарно, но оставих словоизлиянията за по-късно, защото Брадок вече изчезваше между дърветата, забил шпори в хълбоците на кобилата си. Погледна към мен и видя, че се каня да го последвам.
II
Пришпорвайки с насърчителни викове коня си, връхлетях между дърветата, разминавайки се с индианците и французите, спускащи се по хълма към колоната. По Брадок се сипеха стрели, но никоя не улучваше целта. Капаните ни също се задействаха. Каруцата, натоварена с барут, затрополи между дърветата, разпръсквайки група стрелци, и избухна, разгонвайки коне без ездачи. Индианците над мен поваляха със стрелите си изплашените и дезориентирани войници.
Брадок запазваше преднината си. Накрая обаче теренът затрудни коня му, който зацвили, изправи се на задните си крака и го изхвърли от седлото.
Ревейки от болка, Брадок се затъркаля по склона. Понечи да извади пистолета си, но се отказа, изправи се и хукна да бяга. Аз пришпорих коня си, настигнах го с лекота, прицелих се и му извиках:
— Не знаех, че си страхливец, Едуард!
Той спря, обърна се към мен и ме погледна. В очите му светеше презрение. Високомерие и презрение, които познавах до болка.
— Хайде! Какво чакаш!- озъби се той.
В същия момент проехтя изстрел, конят ми падна мъртъв и аз се строполих върху земята.
— Каква самонадеяност! — процеди Брадок. — Знаех си, че ще се самозабравиш и ще подпишеш смъртната си присъда.
До него стоеше Джордж Вашингтон. Вдигна мускета си и се прицели в мен. Усетих яростна, горчиво-сладка утеха, че ще умра от ръката на Вашингтон, който поне има съвест и не прилича на генерала. Затворих очи, готов да посрещна смъртта. Съжалих, че не съм успял да накажа убийците на татко и съм бил на крачка от тайните на Предците, но не съм открил хранилището им. Обзе ме тъга, че няма да доживея да видя как идеалите на Ордена ни завладяват света. Не успях да променя света, но поне промених себе си. Невинаги постъпвах правилно, но се стремях да се усъвършенствам.