Изстрелът така и не проехтя. Отворих очи. Вашингтон беше паднал от коня, а Брадок с недоумение гледаше как офицерът му се боричка с някого. Веднага познах Зио, която не само бе изненадала Вашингтон, но бе успяла да го разоръжи и притискаше ножа си в гърлото му. Генералът побягна, а аз се изправих на крака и се втурнах към Зио, която държеше здраво Вашингтон.
— Побързай! — процеди тя. — Ще го изпуснеш!
Поколебах се. Не исках да я оставя сама с Вашингтон и с подкреплението, което несъмнено щеше да го последва, но тя го удари с дръжката на ножа. Той подбели очи и се олюля и аз разбрах, че Зио ще се справи. Хукнах отново след Брадок. Този път и двамата тичахме. Той се шмугна зад, дебел дънер и извади пистолета си. Спрях и се хвърлих настрани. Брадок стреля и куршумът се заби в ствола на дървото вляво от мен. Аз скочих на крака и се спуснах отново след него. Той се надяваше да ме надбяга, но аз бях трийсет години по-млад и не бях затлъстявал две десетилетия начело на наемна войска. Дори не успях да се изпотя, когато Брадок започна да се задъхва и да забавя ход. Озърна се назад и шапката му отхвръкна, защото се препъна върху издаден над земята корен и едва не падна.
Забавих темпо, позволявайки му да се съвземе и да затича отново. Подгоних го, но вече по-спокойно. Изстрелите и болезнените стонове на хора и животни зад нас заглъхваха. Гората сякаш попиваше шума на битката. Чуваше се само тежкото дишане на Брадок и стъпките му по мекия горски килим. Той пак надникна през рамо и ме видя. Забеляза, че вече не тичам, а ходя, и падна изтощен на колене.
Извадих скритото острие и се приближих до него.
— Защо, Хайтам? — попита задъхано Брадок.
— Твоята смърт отваря врата. Нищо лично — отвърнах.
Забих острието в сърцето му и кръвта забълбука около стоманата. Тялото му се загърчи в предсмъртна агония.
— Е, донякъде е лично — добавих, спускайки тялото му върху земята. — Създаваше ми главоболия.
— Но нали сме побратими — каза той.
Клепачите му трепнаха. Смъртта го зовеше.
— Някога може би. Вече не. Не съм забравил какво направи. Помня колко невинни хора изби, без да ти мигне окото. И защо? Мирът не се постига с жестокост.
Той ме погледна втренчено.
— Грешиш — каза с ненадеен и изненадващ плам. — Ако използваме меча по-безогледно и по-често, ще спестим доста неприятности на света.
Замислих се.
— В този случай мненията ни съвпадат — заключих.
Вдигнах ръката му и свалих пръстена с тамплиерския кръст, който носеше.
— Сбогом, Едуард.
С тези думи се отдръпнах и зачаках да умре.
След миг обаче чух група войници да приближават и разбрах, че нямам време да избягам. Залегнах и пропълзях под ствола на рухнало дърво, където се озовах очи в очи с Брадок. Той обърна глава към мен със светнал поглед. Осъзнах, че ще ме издаде, ако събере сили. Ръката му бавно се протегна, а закривеният му показалец се насочи към мен.
По дяволите. Защо не го доубих?
Видях ботушите на мъжете, които излязоха на поляната, и се запитах как се развива битката. Видях Джордж Вашингтон да разблъсква войниците и да се втурва към генерала. Коленичи до него, но клепките на Брадок трепнаха и очите му се оцъклиха. Устата му се разкриви, мъчейки се да оформи дума — издайническа дума. Напрегнах се, броейки краката на мъжете — бяха най-малко шестима или седмина. Щях ли да ги надвия?
Осъзнах обаче, че войниците не забелязват опитите на Брадок да вдигне тревога. Джордж Вашингтон опря глава в гърдите му, заслуша се и възкликна:
— Жив е!
Аз затворих очи, ругаейки безмълвно, докато войниците вдигаха Брадок и го отнасяха.
По-късно се върнах при Зио и й казах:
— Изпълних условието ти.
Тя кимна.
— Очаквам ти също да изпълниш обещанието си — добавих.
Тя кимна отново и ми махна да я последвам. Пришпорихме конете.