10 юли 1755 година
Яздихме цяла нощ. Най-сетне Зио спря и посочи могила пред нас, изникнала сякаш от горската твърд. Запитах се дали щях да я забележа, ако бях дошъл сам. Сърцето ми затуптя по-бързо, преглътнах. Дали въображението ме подвеждаше, или амулетът наистина оживя, усетих го да натежава и да се стопля около врата ми.
Погледнах мохиканката и прекрачих през отвора на могилата. Озовах се в тясно помещение, чиито стени бяха покрити е грубовати керамични плочки. По цялото протежение на камерата се редяха пиктограми, отвеждащи към вдлъбнатина върху стената. Вдлъбнатина е размерите на амулет.
Свалих амулета и отбелязах възторжено, че е засиял. Погледнах Зио, чийто поглед светеше развълнувано. Приведох се към вдлъбнатината и когато очите ми свикнаха със сумрака, видях две нарисувани фигури, коленичили пред нея и протегнали ръце, сякаш поднасят жертвоприношение.
Амулетът засия още по-ярко, като че ли очакваше с нетърпение да се слее с материята на могилата. Кога бе построено това помещение? Преди колко ли хиляди години бяха изваяли амулета от същата тази скала?
Осъзнах, че съм затаил дъх, и вдишах бавно. Протегнах ръка и притиснах амулета към вдлъбнатината.
Нищо не се промени.
Погледнах към Зио. После отново към амулета, чието сияние бе започнало да помръква, отразявайки собственото ми униние. Устните ми се раздвижиха, търсейки думите.
— Не…
Отдръпнах амулета и пак го пъхнах във вдлъбнатината. Отново нищо.
— Изглеждаш разочарован — каза мохиканката.
— Мислех, че имам ключ — отвърнах и се стъписах колко отчаяно прозвуча гласът ми. — Ключ, който отваря някакъв тайник.
Тя сви рамене.
— Тук няма нищо, освен тази стая.
— Но аз очаквах…
Какво очаквах?
— Повече.
— Какво означават изображенията? — попитах я, опитвайки се да се съвзема.
Зио застана до стената да ги разгледа отблизо. Една картина привлече вниманието й — бог или богиня със сложна прическа.
— Разказват историята на Йотситисон — каза тя замислено. — Тя дошла в нашия свят й създала живота. Пътят й бил тежък, изпълнен със загуби и гибел. Но тя вярвала в силите на чедата си. Макар отдавна да я няма във физическия свят, очите й ни следят неотклонно. Ушите й чуват нашите думи. Ръцете й продължават да ни водят. Обичта й ни вдъхва сили.
— Ти прояви голяма щедрост към мен. Благодаря ти, Зио.
Тя ме погледна и в очите й просия топлота.
— Съжалявам, че не намери каквото търсеше.
Улових я за ръката.
— Трябва да вървя — казах, макар изобщо да не исках да си тръгвам.
Тя ме спря — пристъпи към мен и ме целуна.
13 юли 1755 година
— Господин Кенуей, открихте ли го?
С тези думи ме посрещна Чарлс Лий, когато влязох в стаята в „Зеления дракон“. Всички ме очакваха и ме гледаха нетърпеливо. Умърлушиха се, когато поклатих отрицателно глава.
— Не беше правилното място — обясних. — Храмът се оказа чисто и просто изрисувана скала. Съдържаше обаче изображения на Предците и писмени знаци, което означава, че сме близо. Трябва да удвоим усилията, да приемем нови членове в Ордена и да установим постоянна база тук. Хранилището на Предците ни убягва засега, но съм сигурен, че рано или късно ще го открием.
— Да! — възкликна Джон Питкърн.
— Право казваш! — додаде Бенджамин Чърч.
— Смятам, че е време да приемем Чарлс в Ордена. Той доказа предаността си към каузата ни и ни служи вярно от деня, когато дойде при нас. Отсега нататък ще споделяш всичките ни познания и ще жънеш плодовете, които предлага този дар. Съгласен ли си, Чарлс?
Мъжете в стаята мълчаха и наблюдаваха одобрително Чарлс.
— Добре! — продължих. — Ела, Чарлс! — Той приближи до мен и аз казах: — Заклеваш ли се да спазваш принципите на Ордена ни и да се застъпваш за всичко, което отстояваме?
— Да.
— Да не споделяш тайните ни и истинската природа на делата ни?
— Да.
Мъжете се изправиха.
— Приветстваме те сред нас, братко. Заедно ще сътворим нов свят, в който царят единство и порядък. Дай ми ръка.
Извадих пръстена на Брадок и го поставих на ръката на Чарлс.
Погледнах го.
— Вече си тамплиер.
Той се усмихна.
— Нека бащата на прозрението ни води — произнесох и мъжете повториха думите ни.