Редиците ни бяха попълнени.
1 август 1755 година
Обичам ли я?
Трудно ми е да отговоря. Знам само, че се наслаждавам на присъствието й и ценя всеки миг с нея.
Тя е… различна. У нея има нещо, което не съм долавял у никоя друга жена. Онзи „дух“, който споменах по-рано, озаряваше всяка нейна дума и всеки неин жест. Гледах я омагьосан от светлината, която струеше от очите й, и се питах какво ли кипи вътре? Какво си мисли?
Мисля, че ме обича. Мисля, че ме обича, но и тя е като мен. Крие много тайни. И като мен разбира, че любовта ни не може да продължава дълго, не можем да живеем заедно — нито в тези гори, нито в Англия — защото ни делят десетки бариери: племето й например. Тя не иска да загърбва живота си. Смята, че мястото й е при нейните хора, че е длъжна да защитава земята си — земята, която хора като мен заплашват да им отнемат.
Аз също съм отговорен към своите. Дали принципите на Ордена ми са в хармония с идеалите на племето й? Не съм сигурен. Ако се наложи да избирам между Зио и възгледите, които съм възпитан да отстоявам, кое ще избера?
Такива мисли ме гнетят през последните седмици, макар откраднатите сладостни часове със Зио да ме изпълват с опиянение. Питам се какво да правя.
4 август 1755 година
Решението изникна само. Тази сутрин се отби гост. Лагерувахме на около пет мили от Лексингтън, където не бяхме зървали жива душа — нито едно човешко същество — от няколко седмици. Чух го, разбира се, преди да го видя. По-точно чух суматохата, която предизвикваше — пърхане на подплашени птици в далечината. Индианец не би се движил така, което означаваше, че към нас наближава колонизатор, британски войник или дори френски съгледвач, отдалечил се от сънародниците си.
Зио бе излязла преди час да ловува. Познавах я достатъчно добре и бях сигурен, че е забелязала подплашените птици. Навярно сега и тя посягаше да зареди мускета си.
Изкатерих се пъргаво по най-високото дърво и огледах местността. Самотен ездач си проправяше бавно път между дърветата. Мускетът му бе провесен през рамо. Носеше тривърха шапка и тъмно палто. Не беше във военна униформа. Спря коня и бръкна в пътната си чанта. Извади телескоп и го притисна към окото си. Насочи го нагоре, над дървесните корони.
Защо нагоре? Умно момче. Търсеше издайнически кълба дим, сивеещи на фона на ясносиньото сутрешно небе. Погледнах лагерния огън, видях пушека, виещ се към небето, и отново насочих очи към ездача, който обхождаше хоризонта с телескопа, сякаш…
Да. Сякаш е разделил района на участъци и методично го оглежда педя по педя точно като…
Като мен. Или като някой от учениците ми.
Поуспокоих се. Беше някой от хората ми — вероятно Чарлс, съдейки по телосложението и дрехите му. Забелязах как видя дима от огъня, прибра телескопа в чантата и препусна към лагера. Когато наближи, разбрах, че наистина е Чарлс, и огледах лагера през неговите очи — огъня, двете пиринчени чинии, платното, опънато между дърветата, под което бяха кожите, топлещи мен и Зио през нощта. Спуснах платнището, за да скрия кожите, коленичих пред огъня и прибрах съдовете. След минута конят му се появи на поляната.
— Здрасти, Чарлс — поздравих, без да го поглеждам.
— Как разбра, че съм аз?
— Видях, че прилагаш наученото. Останах доволен.
— Обучили са ме най-добрите — отвърна той.
Долових усмивката в гласа му и най-сетне го погледнах.
— Липсвате ни, господин Кенуей — каза той.
Кимнах.
— И вие ми липсвате.
Той повдигна вежди.
— Така ли? Но вие знаете къде сме!
Разбутах с пръчка огъня и се втренчих в почервенелия й връх.
— Исках да проверя дали ще се справите без мен.
Той сви устни и кимна.
— Знаете, че можем. Каква е истинската причина за отсъствието ви, господин Кенуей?
Изгледах го втренчено.
— Каква би могла да бъде, Чарлс?
— Навярно се наслаждавате на живота с индианската жена, раздвоен между два свята, длъжник на нито един от тях. Сигурно отдихът е приятен…
— Внимавай, Чарлс! — предупредих го. Внезапно осъзнах, че ме гледа отвисоко и се изправих, за да изравня позициите. — Защо вместо върху моите задължения не се съсредоточиш върху своите? Кажи ми какво става в Бостън?
— Опитваме се да разрешим проблема със земята. Както вие бихте желали.