Кимнах, замислен за Зио, замислен дали има друг начин.
— Още нещо? — попитах.
— Продължаваме да търсим сведения за хранилището на Предците — вирна брадичка той.
— Разбирам…
— Уилям подготвя експедиция до могилата.
Сепнах се.
— Никой не ме е уведомил.
— Защото ви нямаше — отвърна Чарлс. — Уилям реши… реши, че е най-добре да започнем оттам.
— Ще разгневим местните, ако нахлуем в земите им.
Чарлс ме изгледа, сякаш не съм с всичкия си. Разбира се. Нима гневът на шепа местни може да уплаши тамплиерите?
— Мислих дълго за могилата — рекох бързо. — Сега не ми се струва толкова важна…
Погледнах към хоризонта.
— Още нещо, от което сте решили да вдигнете ръце? — попита раздразнено той.
— Предупреждавам те… — казах и ръцете ми се свиха в юмруци.
Той огледа лагера.
— Къде е тя? Индианската ви… възлюбена?
— Не те интересува, Чарлс. Съветвам те да смениш тона, когато говориш за нея, иначе ще се принудя да го сменя насила.
Той ме изгледа студено.
— Получихме писмо — уведоми ме и бръкна в чантата.
Извади го и го подхвърли. То се приземи в краката ми.
Видях името си, изписано върху плика, и веднага познах почерка. Писмото беше от Холдън и при вида му сърцето ми ускори ход. Получавах знак от някогашния си живот, от другия си живот в Англия и от мисията, която бях загърбил — да открия убийците на татко.
Не казах нищо и не показах чувствата, които предизвика писмото у мен.
— Нещо друго? — попитах.
— Да — отвърна Чарлс. — Добри новини. Генерал Брадок се предаде. Раните му го сломили. Мъртъв е.
— Кога умря?
— Скоро след битката. Но научихме едва сега.
Кимнах.
— Поне тази страница е затворена.
— Отлично — рече Чарлс. — Време е да се връщам, нали? Да съобщя на другите, че се наслаждавате на живота в горите? Ще се надяваме за в бъдеще да ни ощастливите с присъствието си.
Погледнах писмото от Холдън.
— По-скоро, отколкото смяташ, Чарлс. Имам чувството, че ме зове нова задача. Вие доказахте, че сте способни да се справяте и без мен. — Усмихнах му се тънко, безрадостно. — Навярно ще се наложи да продължите по същия начин.
Чарлс дръпна юздите на коня.
— Както желаете, господин Кенуей. Ще съобщя на другите да ви очакват. Предайте на дамата на сърцето ви нашите поздрави.
При тези думи той препусна и се отдалечи. Аз постоях още известно време край огъня. Гората бе притихнала. Накрая наруших тишината:
— Излизай, Зио.
Тя скочи от дървото, където се криеше, и застана пред мен с лице, потъмняло като буреносен облак.
— Той е бил жив! Излъгал си ме!
Преглътнах.
— Но, Зио, аз…
— Каза ми, че е мъртъв — извика тя. — Каза ми, че е мъртъв, за да ти покажа храма.
— Да — признах. — И съжалявам за това.
— За каква земя става дума? — прекъсна ме тя. — Какво говореше този мъж? Опитвате се да заграбите земята ни, така ли?
— Не.
— Лъжец!
— Чакай. Ще ти обясня…
Но тя вече бе извадила сабята си.
— Заслужаваш да те убия!
— Права си да се гневиш, да ме проклинаш и да желаеш смъртта ми. Но всъщност не знаеш истината — подхванах.
— Върви си! — извика тя. — Махай се и повече не се връщай тук! Видя ли те, ще изтръгна сърцето ти с голи ръце и ще нахраня вълците с него.
— Изслушай ме, Зио, аз…
— Кълна се!
Оброних глава.
— Както искаш…
— Тръгвай веднага! — нареди ми тя, обърна се и ме остави сам.
Събрах си багажа и поех към Бостън.
17 септември 1757 г.
I
Слънцето залязваше, багрейки Дамаск в ръждивочервеникави нюанси. С моя приятел и спътник Джим Холдън се прокрадвахме в сенките на стените на Каср ал Азим. Сетих се за двете думи, довели ме тук.
„Открих я.“
Писмото съдържаше само това, но ми казваше всичко необходимо, достатъчно да ме върне от Америка в Англия, където най-напред се срещнах с Реджиналд да му разкажа какво се е случило в Бостън. Той знаеше почти всичко, разбира се, от писмата ми, но очаквах да прояви повече интерес към делата на Ордена и особено към участта на стария си приятел Едуард Брадок.