Грешах. Реджиналд мислеше само за хранилището на Предците. Съобщих му, че разполагам с нови подробности за местоположението на храма, който навярно се намира в Османската империя. Той въздъхна и се усмихна като пристрастен към абсента, отпил ободряваща глътка. Попита нетърпеливо:
— Къде е книгата?
— Уилям Джонсън изработи копие — отвърнах и бръкнах в чантата си да му върна оригинала.
Плъзнах го по масата към него. Книгата бе увита в парче плат, овързано с връв. Той ме погледна благодарно, развърза канапа и разгърна потъмнялата кожена корица. Втренчи се в любимата си книга с асасинския знак на заглавната страница. После я уви отново, завърза канапа и я отмести благоговейно настрани.
— Претърсват ли старателно камерата в могилата? — попита ме. — Бих искал да го видя със собствените си очи.
— Да — излъгах. — Хората ми лагеруват там, но местните ги атакуват ежедневно. Ще бъде много опасно за теб, Реджиналд. Ти си Велик майстор на Британския орден. Мястото ти е тук.
— Да — кимна той. — Да.
Изгледах го изпитателно. Да настоява да посети могилата означаваше да загърби задълженията си на Велик майстор, а макар и обсебен от съкровищата на Предците, Реджиналд не бе готов да предприеме такава крачка.
— А амулетът? — попита.
— У мен е — отговорих.
Поговорихме още малко, но помежду ни нямаше топлота. Когато се сбогувахме, се питах какво всъщност се таи в сърцето му и какво — в моето. Бях започнал да мисля за себе си като човек с асасинско потекло и тамплиерски възгледи, чието сърце за кратко е принадлежало на мохиканка. С други думи, човек с необичайни перспективи.
С оглед на тези промени вече не се стремях толкова да открия храма и да използвам съдържанието му, за да утвърдя тамплиерското господство, а да сближа двете общества — асасините и тамплиерите. Размишлявах как възгледите на татко често съвпадат с идеите на Реджиналд и все по-често съзирах приликите, а не различията между двете учения.
Първо обаче трябваше да довършва започнатото, което ме гнетеше от години. Кое беше по-важно сега — да намеря убийците на татко, или да открия Джени? Нямаше значение. Исках да се освободя от тази дълга тъмна сянка, надвиснала над мен.
II
И така, думите на Холдън — „Открих я“ — сложиха началото на нова одисея, която ни отведе в сърцето на Османската империя, където две години издирвахме Джени.
Холдън е открил, че е жива. Жива и в ръцете на търговци на роби. Докато светът водеше Седемгодишната война, ние открихме точното й местонахождение, но търговците на роби бяха отпътували, преди да успеем да се доберем дотам. Още няколко месеца издирвахме накъде са се отправили и накрая разбрахме, че Джени е предадена като наложница в султанския двор. Поехме към двореца Топкапъ, но отново закъсняхме. Оказа се, че са я преместили в Дамаск, в големия палат на османския губернатор Асад паша ал Азим.
Пристигнахме в Дамаск. Аз бях предрешен като богат търговец с кафтан, тюрбан и широки шалвари, в които, честно казано, се чувствах доста неловко. Холдън ме следваше в скромно одеяние. Влязохме през градските порти и тръгнахме по тесните криволичещи улички, гъмжащи от стражи. Холдън, разузнал положението, ме информира, докато си проправяхме бавно път из прахоляка и жегата.
— Губернаторът е притеснен, сър — обясни ми той. — Смята, че Великият везир Рахиб паша в Истанбул му има зъб.
— Ясно. А прав ли е? Наистина ли Великият везир не го харесва?
— Великият везир го нарекъл „прост селяк от селски род“.
— Скроил му е шапката.
Холдън се разкикоти.
— Точно така. Губернаторът се страхува, че ще му отнемат поста и е засилил охраната на града и особено на двореца. Виждаш ли тези хора?
Посочи група граждани, забързани по улицата пред нас.
— Да.
— Водят ги за екзекуция. Набедени са за шпиони. Асад паша ал Азим вижда шпиони навсякъде.
На малък многолюден площад обезглавиха осъдения. Той умря с достойнство и тълпата изрева одобрително, когато съсечената му глава се търкулна върху почернелите от кръв дъски на ешафода. Ложата на губернатора беше празна. Пашата очевидно не дръзваше да излиза от палата.
След екзекуцията с Холдън се запътихме към двореца и обиколихме стените му. Пред главната порта дежуреха четирима постови, други стражи охраняваха страничните входове.