— Как изглежда отвътре? — попитах.
— Има две главни крила — харамлик и саламлик. В саламлика има зали, приемни и закрити градини, но ще открием госпожица Джени в харамлика.
— Ако е там.
— О, там е, сър.
— Сигурен ли си?
— Бог ми е свидетел.
— Защо са я преместили от Топкапъ? Знаеш ли?
Погледна ме изненадано.
— Заради възрастта й, сър. Отначало сигурно са я ценили много, разбира се, когато е била по-млада. Ислямските закони не позволяват да се похищават насила мюсюлмани, затова повечето наложници са християнки, заловени предимно на Балканите. Ако госпожица Джени наистина е била толкова красива, както я описвате, навярно е била безценна плячка. Проблемът е, че не е единствената, а вече е прехвърлила четирийсетте. Сега навярно са я понижили в длъжност, така да се каже, и е по-скоро слугиня.
Замислих се. Трудно ми беше да си представя, че Джени — красивата властна Джени — е паднала толкова ниско. Въображението ми рисуваше вдъхваща страхопочитание фигура, незасегната от времето. Вместо като кралица майка в османския двор обаче Джени живееше в Дамаск, в харема на изпаднал в немилост властник. Как постъпваха с прислужниците и наложниците на низвергнатите губера натори? Вероятно ги сполиташе участта на обезглавения клетник, когото видяхме преди малко.
— А охраната вътре? — попитах. — Нали не допускат мъже в харема?
Той поклати глава.
— Всички стражи в харема са евнуси. Любопитно ли ви е, сър, как превръщат мъжете в евнуси?
— Ще ми кажеш, дори и да не искам да науча, нали?
— Да, по дяволите! Не мога да нося сам това бреме. Отрязват гениталиите на тези обречени души и ги заравят в пясъка до врата. Престояват десет дни. Само един от десетима оцелява, а оцелелите са издръжливи като кремък.
— Ясно.
— Още нещо — баните са в харамлика, където живеят наложниците.
— Е, и?
Той спря. Озърна се наляво и надясно, присвил очи срещу слънцето. Доволен, че няма никого, се наведе, дръпна желязна халка, скрита под пясъка в краката ни, и отвори капак, под който няколко каменни стъпала изчезваха в мрака.
— Бързо, сър — ухили се. — Да не ни види някой страж.
III
Слязохме по стълбите и се огледахме. Беше сумрачно, почти тъмно, но отляво ромолеше вода, а отпред се виеше плочник, използван за пренасяне на провизии или за поддръжка на каналите. Вероятно и за двете.
Мълчахме. Холдън бръкна в кожената си чанта и извади свещ и кутийка с прахан. Запали свещта, лапна я и измъкна от чантата къса факла. Запали и нея и я вдигна нагоре, хвърляйки меко оранжево сияние наоколо. Вляво, разбира се, видяхме акведукта, а неравната пътека продължаваше напред и изчезваше в тъмнината.
— Отвежда право под двореца, сър, и под баните — прошепна Холдън. — Ако изляза прав, ще стигнем до зала с езерце, откъдето черпят питейна вода.
— Много си потаен — констатирах впечатлен.
— Обичам да ви смайвам с по някой неочакван трик, сър — усмихна се той. — Аз водя, нали?
Той тръгна напред. Вървяхме мълчаливо. Когато факлите догоряха, хвърлихме изгасналите и запалихме нови. Най-сетне пред нас се разкри широка зала. Първо забелязахме басейн, облицован с мраморни плочки. Бистрата вода сияеше в приглушената светлина, процеждаща се от открехнатата врата над близкото стълбище.
После забелязахме евнуха, който бе коленичил с гръб към нас и пълнеше стомна от басейна. Носеше висок калпак и надиплена мантия. Холдън ме погледна, притисна показалец в устните си и се запромъква напред, извадил камата си. Аз обаче го улових за рамото и го спрях. Трябваха ни дрехите на евнуха, не биваше да ги оплескаме с кръв. Този човек охраняваше наложници в османски палат, не беше някой британски войник, следователно кървавите петна по дрехите му нямаше да останат незабелязани. Застанах пред Холдън, инстинктивно свил пръсти и впил очи в сънната артерия на евнуха. Той напълни стомната и стана.
В същия момент сандалът ми остърга плочника — тих звук, но в затвореното пространство проехтя като изригнал вулкан. Евнухът се сепна.
Застинах и наругах мислено сандалите, когато той изви врат и надникна към вратата да провери откъде идва шумът. Не видя нищо и окаменя, сякаш осъзнал, че щом звукът не идва отгоре, значи…