Извърна се.
Нищо в дрехите, в позата му, когато се бе привел да напълни стомната, не ме бе подготвило за светкавичната реакция, която последва. Нито за ловкостта му. Той се сниши и стомната в ръката му се стрелна към мен толкова бързо, че щеше да ме събори, ако не бях демонстрирал същата скорост и пъргавина.
Избегнах удара, но на косъм. Отдръпнах се назад, а очите му пробягаха над рамото ми и забелязаха Холдън. Насочи поглед към каменните стълби — единствения изход. Преценяваше възможностите — да побегне или да се бие. Реши да се бие.
Което потвърди думите на Холдън, че евнусите са издръжливи като кремък.
Отстъпи няколко крачки и извади сабя изпод диплите на робата. Блъсна стомната в стената и се сдоби с второ оръжие. Тръгна към мен, стиснал сабята с една ръка и нащърбената стомна в другата.
Пътеката беше тясна. Само един от нас можеше да се изправи срещу него, а аз бях по-близо. Времето за тревоги да не изцапаме робата му бе отминало. Извадих скритото острие, приклекнах и се подготвих да го пресрещна. Той напредваше, втренчен в мен. Излъчваше заплашителност, у него имаше нещо неописуемо, което не бях съзирал у никой противник. След миг си спомних думите на старата ми бавачка Едит — от него ме побиваха тръпки. Навярно защото знаех на какво е бил подложен, през какво е преминал, за да се превърне в евнух. След преживяното нищо не можеше да го уплаши — камо ли аз, непохватен натрапник, неуспял дори да го издебне безшумно.
И той го усети. Усети страха ми и се възползва от него. Четеше се в очите му, които не издадоха никакви чувства, когато замахна със сабята към мен. Блокирах стоманата със скритото острие и се извърнах леко да посрещна втория удар, който идваше отляво — нащърбената стомна се насочи към лицето ми го пропусна на милиметър.
Не ми остави време да си поема дъх, вероятно осъзнал, че единственият начин да надвие мен и Холдън е да ни изтика назад по тесния проход. Сабята отново замахна — този път от долу нагоре — и аз пак я парирах със скритото острие. Изкривих лице от болка, когато посрещнах втория удар на стомната с лакът, и преминах в контраатака. Отместих се леко вдясно и понечих да забия острието в гърдите му. Той го отблъсна със стомната като с щит и острието ми се заби в глината, запращайки отломки върху плочника и в басейна. Отбелязах си мислено, че после ще трябва да го наточа.
Ако се измъкна невредим.
По дяволите! За пръв път виждах евнух и вече се биехме. Махнах на Холдън да се отдръпне назад, за да не се препъна в него. Отстъпих заднишком, за да си освободя пространство и да се съвзема.
Евнухът ме побеждаваше — не само с ловкост, но и защото се страхувах от него. А страхът е най-страшното чувство за воина.
Сниших се, вдигнах острието и погледнах евнуха право в очите. За миг застинахме неподвижно, вкопчени в безмълвна, но жестока схватка на волята. Аз я спечелих. Влиянието му върху мен някак си се пречупи и бегла сянка в очите му ми подсказа, че и той го разбира; разбира, че е изгубил психологическата битка.
Скочих напред с разискрено острие и сега дойде неговият ред да отстъпи назад. Защитаваше се умело и стабилно, но вече не владееше положението. Дори простена, оголил зъби, а по челото му избиха няколко капки пот. Острието ми се движеше светкавично. След като го принудих да отстъпи, започнах наново да обмислям как да запазя дрехите му непокътнати. Везните се бяха наклонили в моя полза. Той размахваше сабята диво напосоки и най-сетне съзрях възможността. Отпуснах се почти на колене и забих острието от горе надолу в брадичката му.
Тялото му се сгърчи и евнухът разпери ръце, сякаш го разпъват на кръст. Изпусна сабята и когато устните му се разтегнаха в ням вик, видях сребристото си острие в устата му. После той се строполи върху камъните.
Бях го изтикал чак до основата на стълбите, а вратата беше отворена. Всеки момент щеше да се появи друг евнух да провери къде се е дянала стомната. В същия миг, разбира се, чух стъпки и над капака премина сянка. Отскочих назад, улових мъртвеца за глезените и го повлякох след мен. Смъкнах шапката му и си я надянах. Тутакси различих боси крака да се спускат по стълбите. Евнухът се приведе да погледне към басейна. Високата бяла шапка върху главата ми го заблуди за една безценна секунда. Хвърлих се напред, сграбчих го за робата и го издърпах надолу по стълбите. Забих чело между веждите му, преди да успее да извика. Костите му изхрущяха и се счупиха и аз задържах главата му нагоре, за да не се стече кръвта по дрехите му. Той подбели очи и залитна зашеметен към стената. След секунда щеше да се опомни и да извика за помощ. Не биваше да му позволявам. Халосах с ръба на дланта си счупения му нос. Раздробените кости се забиха в мозъка му и той умря.