— Съжалявам, Холдън, много съжалявам. Не биваше да те изоставям.
Аз настоях, сър — отрони той. — Аз ви блъснах, забравихте ли?
Колкото по-надълбоко копаех, толкова по-черен от кръв ставаше пясъкът.
— Божичко, какво са ти причинили?
Знаех отговора. След няколко минути видях доказателството — превързаните му слабини, също почернели от кръв.
— Внимавайте, сър — каза той много, много тихо и забелязах как прехапва устни от болка. Накрая болката го сломи и слава богу, той изгуби съзнание. Успях да го изровя и да го отнеса от това прокълнато място до двата ни коня, завързани за дървета в подножието на хълма.
Настаних Холдън удобно, изправих се и погледнах към манастира върху възвишението. Проверих механизма на скритото острие, препасах си сабята през кръста, натъпках два пистолета в колана си, а после заредих два мускета. Запалих факла, взех мускетите и тръгнах отново нагоре по хълма, където запалих втора и трета факла. Изгоних конете и хвърлих първата факла в манастирската конюшня. Сеното пламна с приятно съскане. Втората факла хвърлих в параклиса и когато и той, и конюшните лумнаха в красиви пламъци, се втурнах към спалните, запалвайки пътьом още две факли.
Разбих задните прозорци и ги метнах вътре. После се върнах до входа, облегнах мускетите на съседното дърво и зачаках.
Не чаках дълго. След секунда се появи първият монах. Застрелях го, захвърлих мускета, взех втория и го използвах за следващия монах. Наизлизаха още и аз изпразних пистолетите. После ги нападнах със сабята и скритото острие. Около мен падаха тела — десет, единайсет, повече — а огънят бушуваше яростно. Накрая подгизнах от монашеска кръв, ръцете ми лепнеха, по лицето ми се стичаха яркочервени ручеи. Оставих ранените да вият от болка, а другарите им вътре се помайваха — не искаха да изгорят, но се страхуваха да излязат и да срещнат смъртта. Някои пробваха късмета си, разбира се, и се втурнаха навън, размахали саби. Но аз ги покосявах един след друг. Други изгоряха. Някои навярно избягаха, но не бях в настроение да издребнявам. Погрижих се повечето да умрат. Чувах крясъци и усещах миризмата на пламнала плът. Накрая си тръгнах, прескачайки труповете. Горящият манастир осветяваше пътя ми.
25 септември 1757 година
Седяхме в дървена колиба. Върху масата имаше свещ и остатъци от вечеря. Недалеч спеше Холдън, гореше в треска и от време на време аз ставах и сменях кърпата върху челото му с по-хладна. Едва когато треската му преминеше, щяхме да потеглим на път.
— Татко беше асасин — каза Джени.
За пръв път обсъждахме този въпрос, откакто я бяхме спасили. Грижите за Холдън, бягството от Египет и необходимостта да търсим убежище всяка нощ поглъщаха цялото ни внимание.
— Знам — отговорих.
— Нима?
— Да. Разбрах. Осъзнах какво си се опитвала да ми кажеш. Помниш ли? Наричаше ме „келеш“?
Тя сви устни и се размърда смутено.
— Осъзнах какво си имала предвид, когато ми каза, че рано или късно ще разбера какво са ми подготвили. На мен, „мъжкия наследник“.
— Помня…
— Е, разбрах дори прекалено рано какво ме очаква.
— Но щом си знаел, защо е жив Бърч?
— Защо да е мъртъв?
— Той е тамплиер.
— Като мен.
Тя отстъпи назад. По лицето й се изписа гняв.
— Ти… ти си тамплиер! Но това е в разрез с всичко, което татко…
— Да — казах спокойно. — Тамплиер съм. И това не е в разрез с убежденията на татко. Откакто разбрах, че е бил асасин, започнах да съзирам множество прилики между двете учения. И взех да се питам дали предвид потеклото и настоящата ми позиция в Ордена няма да съумея някак си да обединя асасините и тамплиерите.
Замълчах. Осъзнах, че Джени е малко подпийнала. Очите й изглеждаха леко замъглени и внезапно тя изсумтя отвратено.
— Ами той? Бившият ми годеник, кандидатът за моето сърце, напористият и обаятелен Реджиналд Бърч? Какво мислиш за него?
— Реджиналд е моят духовен наставник, моят Велик майстор. Той ме отгледа през годините след нападението.
Лицето й се разкриви в погнусена, горчива гримаса.
— Какъв късметлия си! Докато теб са те наставлявали, за мен се грижеха… турски търговци на роби!
Почувствах се, сякаш вижда през мен, осъзнава какви са били първостепенните ми стремежи през всичките тези години. Сведох очи и после погледнах към миндера, където лежеше Холдън. Стаята беше пълна с провалите ми.