— Съжалявам — казах и на двамата. — Искрено съжалявам.
— Недей. Аз бях от щастливките. Пазеха ме, за да ме продадат на османския двор, а в Топкапъ се отнасяха добре с мен. — Тя извърна лице. — Можеше да е по-зле. Все пак вече бях свикнала…
— С какво?
— Ти боготвореше татко, нали, Хайтам? Вероятно ти е бил кумир. Луната и слънцето? „Моят баща е мой крал.“ Не и за мен. Аз го мразех. Приказките му за свобода — духовна и интелектуална — не важаха за мен, за дъщеря му. Мен не ме обучаваха да боравя с оръжия, помниш ли? Никой не ме съветваше да мисля самостоятелно. Чувах само: „Бъди послушно момиче и се омъжи за Реджиналд Бърч“. Каква прекрасна двойка щяхме да сме! Смея да твърдя, че господин Бърч щеше да се отнася с мен по-зле от султана. Веднъж ти казах, че животът ни е предначертан. Е, в известен смисъл сгреших, разбира се, защото обратите на съдбата са непредвидими. Но в друг смисъл? Излязох права, Хайтам, защото ти бе роден да убиваш и точно това правиш, а аз бях родена да служа на мъжете и точно това правех. Службата ми обаче приключи. А твоята?
Тя надигна стакана с вино и отпи дълга глътка. Питах се какви ужасни спомени се опитва да удави.
— Твоите приятели тамплиерите ни нападнаха — заяви, след като пресуши чашата. — Сигурна съм.
— Нападателите не носеха пръстени.
— Да, но какво от това? Какво означава това? Свалили са ги, разбира се.
— Не. Не бяха тамплиери, Джени. Бяха наемници. Наемни убийци.
Да, наемници, помислих си. Наемници, служили на Брадок, който беше близък с Реджиналд…
Приведох се напред.
— Казаха ми, че татко имал нещо… нещо, което искали да вземат. Знаеш ли какво е?
— О, да. Беше във файтона онази нощ.
— Е?
— Беше книга.
Побиха ме тръпки.
— Каква книга?
— Кафява, с кожена подвързия, със знака на асасините.
Кимнах.
— Мислиш ли, че ще я познаеш, ако я видиш?
Тя сви рамене.
— Вероятно.
Погледнах към Холдън. По лицето му блестяха капчици пот.
— Когато треската му премине, ще тръгнем.
— За къде?
— За Франция.
8 октомври 1757 година
I
Беше студено, но слънцето грееше; ярките му лъчи се процеждаха през короните на дърветата и позлатяваха горските поляни.
Яздехме в колона. Бяхме трима. Аз водех. Следваше ме Джени, която отдавна бе сменила слугинските дрехи с дълга роба, вееща се около хълбоците на коня. Голяма тъмна качулка закриваше челото й, а лицето й се подаваше сякаш от дъното на пещера — сериозно, напрегнато и обрамчено от посребрени кичури, спускащи се върху раменете й.
Зад нея яздеше Холдън, който — като мен — носеше редингот, шал и тривърха шапка. Седеше леко прегърбен в седлото, блед, изпит и… измъчен.
Почти не говореше, откакто се възстанови от треската. Понякога зървах за миг някогашния Холдън — в бегла усмивка, в проблясък от лондонското му остроумие — но тези мигове бяха мимолетни и той бързо се затваряше в себе си. Докато прекосявахме Средиземно море, мълчеше и се усамотяваше с помръкнало лице. Във Франция се предрешихме, купихме коне и препуснахме към имението. Той яздеше, без да продума. Беше блед като платно и когато ходеше, ми се струваше, че все още изпитва болка. Дори на седлото понякога сбърчваше лице, особено когато пътят бе неравен. Измъчваше ме мисълта какво страдание преживява — физическо и душевно.
На един час път от имението спряхме, аз препасах сабята си на кръста, заредих един пистолет и го затъкнах в колана. Холдън направи същото и го попитах:
— Сигурен ли си, че си в състояние да се биеш?
Той ме погледна укоризнено. Забелязах торбичките и сините полумесеци под очите му.
— Извинете, сър, но ми отрязаха топките, а не силите.
— Съжалявам, Холдън. Не исках да кажа това. Чух отговора ти и той ми стига.
— Мислите ли, че ще има битка, сър? — попита той и пак видях как потръпва, когато се пресяга за сабята си.
— Не знам, Холдън, наистина не знам.
Когато наближихме имението, забелязах първия постови. Войникът застана пред коня ми и ме огледа изпод широката периферия на шапката си. Познах го — същият, който стоеше на пост преди четири години.