— Вие ли сте, господин Кенуей? — каза той.
— Да, аз съм. С двама спътници — отговорих.
Наблюдавах го много внимателно. Той погледна към Джени, после към Холдън и макар да се постара да не се издава, очите му ми казаха всичко необходимо.
Понечи да пъхне пръсти в устата си, за да изсвири, но аз скочих от коня, сграбчих го за главата и забих острието си в окото му, преди да успее да шукне.
II
Прерязах му и гърлото и коленичих до него, положил длан върху гърдите му. Кръвта шуртеше — бърза и гъста — от широката рана под брадичката му, зейнала като втора, ухилена уста. Погледнах към Джени, която ме наблюдаваше намръщено. С извадена сабя, Холдън бе изпружил гръб върху седлото.
— Ще ни обясниш ли кому беше нужно това? — попита Джени.
— Щеше да изсвири — отвърнах, оглеждайки гората около нас. — Миналия път не вдигна тревога.
— Е, и? Вероятно са променили процедурата за пропускане на посетители.
Поклатих глава.
— Не. Знаят, че идваме. Очакват ни. Щеше да предупреди останалите. Щяха да ни избият, преди да прекосим моравата пред къщата.
— Откъде знаеш? — поинтересува се тя.
— Не знам — отговорих раздразнено. Под дланта ми гърдите на постовия се надигнаха и спуснаха за последен път. Очите му се изцъклиха, тялото му се сгърчи още веднъж и той предаде богу дух. — Подозирам — продължих; избърсах окървавените си ръце в тревата и станах. — Години наред подозирам, пренебрегвайки очевидното. Книгата, която си видяла онази нощ, е у Реджиналд. Предполагам, че е в тази къща. Той е организирал нападението срещу нас. Той е отговорен за смъртта на татко.
— О, вече го разбра, така ли? — процеди тя.
— Преди отказвах да повярвам. Но сега, да, сега знам. Парченцата от мозайката се подредиха. Един следобед Реджиналд дойде при мен пред килера със семейните ценности. Обзалагам се, че е търсел книгата. Сближи със семейството ни, Джени, и поиска ръката ти, за да се докопа до книгата.
— Не е необходимо да ми обясняваш — прекъсна ме тя. — Още онази нощ се опитах да те предупредя, че е предател.
— Знам — отвърнах й се замислих. — Знаеше ли татко, че Реджиналд е тамплиер?
— Отначало не, но аз разбрах и му казах.
— Тогава са се скарали — додадох, проумял какво се е случило.
— Карали ли са се?
— Чух ги един ден. После татко нае войниците — асасини несъмнено. Реджиналд ми каза, че предупреждавал татко…
— Лъжи, Хайтам, лъжи…
Погледнах я. Треперех леко. Да. Лъжи. Всичко, което знаех, цялото ми детство бе изтъкано от лъжи.
— Използвал е Дигуид — продължих. — Дигуид му е казал, че книгата е в…
Трепнах при спомена, изплувал пред очите ми.
— Какво има? — попита Джени.
— Онзи ден пред килера със семейните ценности Реджиналд ме попита къде е сабята ми. Казах му, че е скрита на тайно място.
— В билярдната зала?
Кимнах.
— Те отидоха право там, нали? — спомни си Джени.
— Знаели са, че книгата не е в килера. Дигуид им е казал, че татко я е преместил. Затова влязоха веднага в игралната зала.
— Но не са били тамплиери?
— Моля?
— В Сирия ми каза, че нападателите ни не са били тамплиери — припомни ми подигравателно тя. — Няма начин да са били обичните ти тамплиери!
Поклатих глава.
— Не бяха тамплиери. Видях ги по-късно. Служеха на Брадок. Реджиналд навярно е решил да ми преподаде доктрината на Ордена заради… — Замислих се отново и идеята се избистри. — Заради семейното богатство. Да използва тамплиери е било твърде сериозен риск. Не е искал да разбера. Да разбера по-рано. Без малко да се добера до Дигуид. В Шварцвалд бях на крачка от тях… но… — Спомних си как бях дотичал в колибата в гората. — Реджиналд уби Дигуид. Затова ни изпреварваха винаги. И продължават да ни изпреварват.
Посочих към имението.
— Какво ще правим, сър? — попита Холдън.
— Ще направим като тях в нощта, когато ни нападнаха на Куин Ане Скуеър. Ще изчакаме да се стъмни. Ще нахлуем в къщата и ще ги избием.
9 октомври 1757 година
I
Датата горе е девети октомври. Написах я твърде оптимистично, след като разказах събитията от осми октомври. Надявах се да опиша своевременно как сме нападнали къщата. Всъщност пиша няколко месеца по-късно и се налага да напрягам паметта си, за да осветля онази нощ…