В очите му се четеше ужас; кръвта ми кипеше. Чувствах се повече животно, отколкото човек. Водеше ме голият инстинкт, сякаш се бях издигнал над тялото си и го наблюдавах как се сражава. За секунди посякох стрелеца и преметнах тялото му през парапета към преддверието, където бе изскочил друг страж — точно навреме да се сблъска с Холдън, влитащ през входа с Джени. Скочих от площадката е крясък, приземих се меко върху тялото на мъжа, когото току-що бях хвърлил долу, и принудих новодошлия да се обърне и да си защитава тила. Холдън се възползва от възможността и го довърши.
Кимнах му и се втурнах обратно по стълбите. На площадката се появи фигура и стреля. Аз обаче се сниших и куршумът се заби в каменната стена зад мен. Беше Джон Харисън. Спуснах се към него, преди да успее да извади камата си. Сграбчих го за нощната риза и го повалих на колене. Вдигнах ръка, готов да го пронижа със скритото острие.
— Знаеше ли? — изревах. — Помогна ли да убият баща ми и да съсипят живота ми?
Той сведе виновно глава и аз забих острието в тила му, прекъсвайки гръбначния му стълб.
Издърпах сабята си от ножницата. Спрях пред вратата на Реджиналд. Погледнах към площадката, отдръпнах се назад и понечих да отворя вратата с ритник, но забелязах, че е открехната. Побутнах я и тя се отмести навътре с протяжно проскърцване.
Облечен изрядно, Реджиналд стоеше в средата на стаята. Типично за него — открай време спазваше педантично етикецията. И сега се бе наконтил за срещата с убийците си. По стената неочаквано пробяга сянка — сянка на човек, скрит зад вратата. Вместо да чакам да ме нападне, забих сабята във вратата, чух болезнен писък и влязох вътре. Към вратата бе приковано тялото на последния страж. Гледаше втренчено острието, подаващо се от гърдите му, с ококорени, смаяни очи, а краката му стържеха по дървения под.
— Хайтам — поздрави ме студено Реджиналд.
IV
— Той ли е последният ти войник? — попитах задъхано.
Зад мен краката на умиращия мъж продължаваха да трополят по пода. От другата страна на вратата чух Джени и Холдън да се мъчат да я отворят, защото бе затисната от тежестта му. Най-сетне той изгъргори и умря, тялото му се свлече от острието и Холдън и Джени нахлуха в стаята.
— Да — кимна Реджиналд. Сам съм.
— Живи ли са Моника и Лусио?
— В стаите си са. В дъното на коридора.
— Холдън? — казах през рамо. — Ще провериш ли дали Моника и Лусио са невредими? Състоянието им ще определи колко страдания ще спестим на господин Бърч.
Холдън отмести тялото на войника от прага и излезе, захлопвайки вратата зад себе си. Реджиналд забеляза символиката на жеста. Усмихна се. Дълга, бавна, тъжна усмивка.
— Направих го за доброто на Ордена, Хайтам. За доброто на човечеството.
— Татко плати с живота си. Ти унищожи семейството ми. Мислеше, че никога няма да разбера?
Той поклати тъжно глава.
— Скъпо момче, Великите майстори често се изправят пред трудни дилеми. Не съм ли те учил? Назначих те за Велик майстор на колониите, защото знаех, че ще ти се наложи да вземаш тежки решения и вярвах в способността ти да ги вземаш, Хайтам. Решения в името на всеобщото благо. В името на идеалите, които споделяш. Забрави ли. Питаш ме дали съм предполагал, че ще разбереш. Отговорът е „да“, разбира се. Ти си умен и упорит. Обучих те да си такъв. Обмислях, естествено, възможността, че някой ден ще откриеш истината, но се надявах да подходиш по-философски, когато това се случи. — Усмихна се пресилено. — Съдейки по броя на мъртвите, явно ще остана разочарован, нали?
Изсмях се презрително.
— Да, Реджиналд. Ще те разочаровам. Постъпката ти хвърля сянка върху всичко, в което съм вярвал. Знаеш ли защо? Защото не действаше, воден от идеалите ни, а с измама. Как да вдъхновяваме, ако в сърцата си таим лъжи?
Той поклати отвратено глава.
— О, хайде, не бъди наивен! Наивността е позволена на младите адепти, но на теб? По време на воина всички средства за победа са разрешени. Важно е как използваш победата.
— Не. Трябва да следваме принципите, които проповядваме. Иначе думите ни са безсмислени.
У теб говори асасинът — каза той, повдигнал вежди.
Свих рамене.
— Не се срамувам от корените си. Години наред помирявах асасинската си кръв с тамплиерските убеждения. Вече го постигнах.
Чувах колко тежко диша Джени до мен — влажни накъсани дихания, все по-забързани и по-забързани.