— Така било значи! — възкликна иронично Реджиналд. — Следваш умерената линия?
Не отговорих.
— И мислиш, че ще промениш света? — подсмихна се той.
Джени проговори:
— Не, Реджиналд. Ще те убием, за да отмъстим.
Той я погледна за пръв път, откакто бе влязла в стаята.
— Как си, Джени? — попита я, вирнал брадичка, и добави лукаво: — Виждам, че времето не те е сломило.
Тя ръмжеше тихо като разярено животно. С крайчеца на окото си я видях как вдига заплашително ножа. Той също я видя.
— А животът ти като наложница? — продължи. — Пълноценен ли беше? Сигурно си опознала света, различни хора, различни култури…
Подтикваше я да го нападне и успя. С яростен крясък, побрал всички години, когато е била принудена да се подчинява, тя се хвърли към него, за да го прободе.
— Не, Джени! — извиках.
Твърде късно, защото той, разбира се, беше готов. Когато тя скочи към него, Реджиналд замахна с камата си — сигурно затъкната предварително в колана му — и отбягна удара й с лекота. Тя изкрещя от болка и унижение, когато той улови и изви китката й. Ножът й падна на пода, а ръката му опря камата в гърлото й.
Бърч ме погледна над рамото й и очите му заискриха. Аз бях на пръсти, готов да скоча към него, но той притисна острието още по-плътно до гърлото й и тя простена. И двете й ръце се вкопчиха в лакътя му, опитвайки се да отслабят хватката му.
— В никакъв случай — предупреди ме той и я повлече към вратата, без да отлепя камата от гърлото и.
Победоносното му изражение обаче се смени с раздразнение, защото тя започна да се съпротивлява.
— Не мърдай — изръмжа й.
— Послушай го, Джени — настоях, но тя се мяташе и извиваше с подгизнала от пот коса, лепнеща по скулите й, сякаш е толкова отвратена от допира му, че предпочита да я прониже, отколкото да изтърпи още секунда близостта му. И той я поряза. Кръв заструи по гърлото й.
— Спри, жено! — извика Бърч, изгубил търпение. — За бога, да умреш ли искаш?
— Предпочитам да умра и брат ми да те убие, отколкото да избягаш — просъска тя и продължи да се бори.
Очите й се стрелнаха към пода. Недалеч от тях беше тялото на войника и аз осъзнах какво цели секунда преди да го постигне — Реджиналд се препъна в крака на бездиханния войник и изгуби равновесие. Залитна едва забележимо. Ала достатъчно. Джени изкрещя и го блъсна назад, той се препъна в трупа и се облегна тежко върху вратата, където моята сабя все още стърчеше, забита в дървото.
Устата му се разтегна в ням ужас и болка. Не пусна Джени, но хватката му отслабна и тя се изтръгна от ръцете му, оставяйки го прикован към вратата да се взира ту към мен, ту към гърдите си, откъдето се подаваше върхът на сабята. Лицето му се разкриви от болка и оголи зъбите му, почервенели от кръв. После той се плъзна бавно напред и падна до войника с длани, закрили раната в гърдите му. Кръвта накваси дрехите му и се застича на локва върху пода.
Той извърна леко глава, за да ме погледне.
— Опитах се да постъпя правилно, Хайтам — каза, сбърчил вежди. — Нали ме разбираш?
Гледах го и скърбях, но не за него, а за детството, което ми беше отнел.
— Не — отвърнах, когато светлината в очите му започна да помръква.
Надявах се да отнесе равнодушието ми в гроба.
— Кучи син! — изкрещя Джени иззад гърба ми. — Извади късмет, че не ти отрязах топките!
Не мисля, че Реджиналд я чу. Думите й щяха да останат в реалния свят. Той се бе пренесъл в отвъдния.
V
Отвън долетя шум и аз прескочих тялото на Реджиналд и отворих вратата, готов да посрещна нова порция стражи, ако се наложи. Вместо това видях Моника и Лусио на стълбищната площадка, стиснали кожени вързопи. Холдън ги водеше към стълбите. Лицата им бяха бледи и изпити като на дългогодишни затворници. Когато надникнаха над парапета и забелязаха телата в преддверието, Моника ахна и закри уплашено устата си с длан.
— Съжалявам — казах, без да знам за какво точно се извинявам. Че ги изненадах? Заради мъртъвците? Защото ги бяха държали в плен четири години?
Лусио ме изгледа с неприкрита омраза и извърна глава.
— Извиненията ви не са ни нужни, сър — отвърна Моника на развален английски. — Благодарим ви, че най-после ни освободихте.
— Почакайте ни, ако желаете — предложих. — Ще заминем призори. Ако си съгласен, Холдън?