— Достатъчно, благодаря, Холдън.
Оставих го да ме отведе до леглото. Седнах омаломощен… колкото и да ми е неприятно да призная… омаломощен от дългата разходка до прозореца и обратно.
Въпреки това бях оздравял и тази мисъл извика усмивка върху лицето ми, докато Холдън се суетеше около стакана с вода и мокреше кърпа със странно, мрачно, неразгадаемо изражение.
— Радвам се, че отново сте на крака, сър — каза, когато разбра, че го гледам.
— Благодарение на теб, Холдън — отвърнах.
— И на госпожица Джени — напомни ми той.
— Да, разбира се.
— И двамата бяхме притеснени за вас, сър. Лашкахте се между живота и смъртта.
— Интересно щеше да е… Да съм преживял войни, да съм надвивал асасини и кръвожадни евнуси, а да умра от ръката на хилаво хлапе — изкикотих се.
Той кимна и се подсмихна невесело.
— Да, сър — съгласи се. — Горчива ирония наистина.
— Е, ще се бия отново — казах. — Скоро, след седмица-две, ще си тръгнем оттук, ще се върнем в Америка и ще продължа започнатото.
Той ме погледна и кимна.
— Както желаете, сър. Необходимо ли ви е още нещо сега, сър?
— Не, не. Почини си, Холдън. Съжалявам, че ти създадох толкова грижи.
— Единственото ми желание беше да оздравеете, сър — отвърна той и излезе от стаята.
28 януари 1758 година
Първият звук, който чух тази сутрин, бе писък. Пищеше Джени. Влязла в кухнята и открила Холдън, увиснал от простора.
Разбрах още преди да се втурне в стаята ми. Знаех какво се е случило. Холдън бе оставил бележка, ала нямаше нужда. Беше се самоубил заради онова, което му бяха сторили коптските монаси. Това беше — ясно и просто. И не особено изненадващо всъщност.
Смъртта на татко ме беше научила, че ступорът е предвестник на неудържима скръб. Колкото по-парализиран, зашеметен и вцепенен се чувстваш, толкова по-дълго и по-силно ще тъгуваш.
Четвърта част
1774, шестнайсет години по-късно
12 януари 1774 година
I
Пиша в края на паметна вечер. Един въпрос не ми дава мира. Възможно ли е…
Възможно ли е да имам син?
Отговорът е, че не знам със сигурност, но някои факти и най-вече интуицията, която ме гложди, подръпва ме за ръкава като упорит просяк…
Това не е единственото бреме, което ми тежи, разбира се. Понякога се чувствам превит одве от спомени, съмнения, съжаления и скърби. Понякога призраците ме преследват и не ми дават покой.
След като погребахме Холдън, аз заминах за Америка, а Джени се върна в Англия, в къщата на Куин Ане Скуеър, където живее и досега като достолепна стара мома. Несъмнено я одумват и разнасят слухове за годините, които е прекарала в странство, и несъмнено това не я притеснява изобщо. Пишем си писма, но макар да ми се иска да кажа, че споделените преживявания са ни сближили, всъщност не е така. Пишем си, защото носим името Кенуей и изпитваме необходимост да поддържаме някаква връзка. Джени вече не сипе обиди по мой адрес, така че поне в това отношение отбелязваме напредък. Кореспонденцията ни обаче е сдържана и протоколна. И двамата сме понесли страдания и загуби, достатъчни за няколко живота. Какво да обсъждаме върху лист хартия? Нищо. И наистина не обсъждаме нищо.
Както бях предвидил, скърбих дълго за Холдън. Не познавам и никога няма да срещна по-благороден човек от него. Силният му характер обаче се бе се оказал недостатъчен да го спаси. Бяха му отнели мъжествеността. Не успя да го преглътне, не бе готов да го преодолее и затова изчака да оздравея и сложи край на живота си.
Тъгувах за него и навярно ще тъгувам до края на дните си. Измъчваше ме и предателството на Реджиналд. Скърбях за някогашната ни близост, терзаех се, че животът ми е бил изтъкан от лъжи и предателства. Тъгувах и за мъжа, който бях някога. Болката в хълбока не стихна напълно. Въпреки че не позволявам на тялото си да остарее, то е решено да не ме слуша. От носа и ушите ми стърчат тънки косъмчета. Не съм толкова пъргав като преди. Макар статутът ми в Ордена да е по-висок от всякога, физически не съм същият като преди. Когато се върнах в Америка, се установих във ферма във Вирджиния, където отглеждам тютюн и пшеница. Яздя в околностите и усещам как силите ми бавно гаснат година след година. По-трудно ми е да скачам и да слизам от седлото. Нямам предвид, че се затруднявам, а че ми е по-трудно, защото все още съм по-силен, по-бърз и по-чевръст от мнозина мъже, наполовина по-млади от мен. Нито един ратай във фермата не може да ме надвие физически. Но въпреки това… Не съм така силен, бърз и ловък, както преди. Възрастта не ме подминава.